Борис Акунин - Левиатан

След тези думи Рената очакваше да последва красноречив поглед и чак се приведе напред, но полицаят гледаше идиотската си лула. Сигурно лъжеше, нямаше предвид никого.

— Вие подозирате някоя жена, то е явно! — нервно плесна с ръце мис Стамп. — Инак защо ще си носите бележката за Мари Санфон. Коя е тази Мари Санфон? Всъщност която ще да е! Каква глупост: да подозирате жена! Нима една жена е способна на такова зверство?

Мис Труфо рязко се изправи, готова сякаш тутакси да застане под знамето на женската солидарност.

— За мадмоазел Санфон ще си поговорим друг път — отвърна детективът и изгледа загадъчно Клариса Стамп. — Колкото до бележките, имам безброй такива и всяка крие отделна версия — той отвори черната папка и прошумоля с изрезките. Те наистина бяха десетки. — Ще помоля всички ви, дами и господа, повече да не ме прекъсвате! — гласът на полицая стана железен. — Да, сред нас има опасен престъпник. Евентуално с психични отклонения. (Рената забеляза, че професорът лекичко отмества стола си от сър Реджиналд.) Затова ще ви помоля да бъдете предпазливи. Ако забележите нещо необичайно, дори и дреболия, веднага при мен. А най-добре ще е, ако убиецът се покае чистосърдечно, защото бездруго няма къде да се дене. Сега вече свърших.

Мисис Труфо вдигна ръка като ученичка:

— In fact I have seen something extraordinary only yesterday! A charcoal-black face, definitely inhuman, looked at me from the outside while I was in our cabin! I was so scared! 13 13 Всъщност аз видях нещо необичайно вчера! Една черна като въглен муцуна, съвсем нечовешка, ме погледна от прозореца, когато бях в каютата! Толкова се уплаших! (англ.) — Б.пр. — тя се обърна към благоверния си и го сръчка с лакът: — I told you, but you paid no attention. 14 14 Казах ви, но вие не обърнахте внимание. (англ.) — Б.пр.

— Ах — сепна се Рената, — а на мен вчера от несесера ми изчезна огледалцето. Беше с истинска кокалена рамка.

Мосю Перкото май също искаше да съобщи нещо, но не успя, защото комисарят ядно затвори папката:

— Я не ме баламосвайте! Аз съм стара хрътка! Не си въобразявайте, че ще отклоните Гюстав Гош от следата! Ако трябва, ще сваля на брега цялата ви съмнителна компания и ще се занимая с всекиго поотделно! Убити са десет души, това не е шега работа! Мислете, дами и господа, мислете!

Той излезе от салона и шумно хлопна вратата.

— Господа, нещо ми е лошо — тихо продума Рената. — Ще се прибера.

— Нека ви изпратя, мадам Клебер — втурна се към нея Шарл Рение. — Това е нечувано! Каква наглост!

Рената го докосна с ръка и го подмина:

— Благодаря, няма нужда. Ще се оправя сама.

Тя с несигурна стъпка прекоси салона и до вратата за миг се подпря на стената. В коридора, където нямаше никой, крачката й стана по-бърза. Рената отвори каютата си, извади изпод дивана куфара и провря потреперващата си ръка под копринената обшивка. Лицето й беше бледо, но решително. Пръстите й бързо напипаха металната кутийка. Студено проблесна със стъклото и стоманата сложената в нея спринцовка.

Неприятностите започнаха още от сутринта. В огледалото Клариса ясно забеляза две нови бръчици — като едва забележими малки лъчи те се бяха проточили от крайчеца на очите към слепоочията й. Слънцето беше виновно. Тук то е толкова силно, че не те спасяват нито чадър, нито шапка. Клариса дълго се оглежда в безмилостната полирана повърхност и опъва кожата си с пръсти, надявайки се, че са от спането и ще се изгладят. После се доогледа: завъртя шията си така, че видя един бял косъм зад ухото. Тогава вече съвсем й домъчня. И това ли е заради слънцето? Косата да побелява? Не, мис Стамп, не се самозалъгвайте. Както е казал поетът:

Направи тоалета си по-прилежно от друг път. Безмилостно изтръгна белия косъм. Макар да беше глупаво. Джон Дън май беше казал, че тайната на женското щастие е в умението навреме да преминеш от едната възраст в другата, а при жената възрастите са три: дъщеря, съпруга и майка. Но как можеше да мине от втория етап в третия, щом никога не е била омъжена?

Най-доброто спасение от подобни мисли е разходката на чист въздух и Клариса излезе на палубата. Колкото и да беше необятен, „Левиатан“ отдавна вече бе измерен с равни, бавни крачки — във всеки случай горната палуба, предназначена за пътниците от първа класа. По периметъра — триста петдесет и пет стъпки. Седем и половина минути, ако човек не се любува на морето и не приказва с познати. Понеже беше още рано, на палубата нямаше познати и Клариса безпрепятствено мина по десния борд чак до кърмата. Параходът плавно цепеше кафеникавите води на Червено море, от мощното витло към хоризонта се точеше ленива белезникава бразда. Ох, жега. Клариса със завист загледа матросите, които лъскаха месинговите топки по перилата на долната палуба. Блазе им, само по памучни панталони — нито корсажи, нито кюлоти, нито чорапи с опънати жартиери, нито дълги рокли. Как да не завиди човек и на дивака мистър Аоно, който си се разхожда из кораба с японския си халат и никой не му се чуди, защото е азиатец.