Борис Акунин - Левиатан

Клариса не знаеше дали да вярва или не, а Фандорин със сериозен израз на лицето рече:

— Това още нищо не е, мис Стамп. Мога да ви говоря за някого дори с в-вързани очи. Бих го познал по шума, който издава, и по миризмата. Опитайте, ако искате.

Той тутакси отвърза бялата си атлазена вратовръзка и й я подаде.

Клариса опипа плата — плътен, непрозрачен — и върза очите на дипломата. Някак случайно докосна бузата му — гладка и гореща.

Скоро откъм кърмата се зададе идеалната кандидатура — известната суфражетка лейди Кембъл, тръгнала за Индия да събира подписи за даване избирателно право на омъжените жени. Мъжеподобна, масивна, късо подстригана, тя трополеше по палубата като товарен кон. Как да се сетиш, че е дама, а не боцманът.

— Е, кой идва? — попита Клариса, която вече се превиваше от смях.

Уви, не се забавлява дълго. Свъсил чело, Фандорин отсечено заговори:

— Шумоли пола. Жена е. С т-тежка стъпка. Силен характер. На години. Възгрозна. Пуши. Късо подстригана.

— Защо късо подстригана? — изписка Клариса и закрила очите си с шепи, се заслуша в слонските стъпки на суфражетката. Как бе познал?!

— Щом жената пуши, значи е подстригана и прогресивна — звучеше равният глас на Фандорин. — А тази на всичко отгоре презира модата и носи някаква безформена роба, яркозелена на цвят, но с ален колан.

Клариса онемя. Невероятно! Със суеверен ужас тя махна ръце от лицето си и видя, че Фандорин вече е свалил вратовръзката и дори я е вързал на изискан възел. Сините очи на дипломата сипеха весели искри.

Всичко беше много мило, но разговорът не свърши добре. След като се насмя до насита, Клариса много изтънко подхвана темата за Кримската война. Каква трагедия била тя и за Европа, и за Русия. Леко загатна спомените си оттогава, като ги направи малко по-детски, отколкото бяха в действителност. Очакваше взаимна откровеност, защото се надяваше да разбере на колко години все пак е Фандорин. Сбъднаха се най-лошите й опасения:

— Аз тогава още не съм бил роден — простодушно си призна той и й подряза крилата.

След това всичко тръгна наопаки. Клариса се опита да прехвърли на тема живопис, но се обърка и не успя да обясни като хората защо прерафаелитите се наричат прерафаелити. Той сигурно я е помислил за пълна идиотка. Ох, вече няма значение!

Когато се прибираше натъжена в каютата си, стана нещо страшно.

В мрачния ъгъл на коридора се люшна гигантска черна сянка. Клариса изпищя неприлично, хвана се за сърцето и презглава се втурна към своята врата. В каютата дълго не можа да овладее бясно биещото си сърце. Какво беше това? Не човек, не животно. Някаква топка от зла, разрушителна енергия. Нечиста съвест. Фантом от парижкия кошмар.

Побърза да си го забрани: край, на онова е сложен кръст. Не е имало нищо. Измама, лудост. Нали си беше дала клетва да не се терзае. Сега животът й е нов, светъл и радостен. И нека в твоите чертози кандило свято да гори.

За да се успокои, облече най-скъпата си дневна рокля, която още не беше носила (бяла китайска коприна с бледозелена панделка отзад на кръста) и си сложи изумрудената огърлица. Полюбува се на блясъка на камъните.

Добре де, не е млада. Добре де, не е хубавица. Но пък е умна и с пари. А това е много по за предпочитане, отколкото да е дърта глупава грозотия без нито пени.

Клариса влезе в салона точно в два, но цялата компания беше вече налице. Странно нещо — смайващото завчерашно изявление на комисаря не разедини, а по-скоро сплоти уиндзорската публика. Общата тайна, която не бива да споделяш с никой друг, свързва по-здраво от общото дело или общия интерес. Клариса забеляза, че нейните сътрапезници вече се събират на масата по-рано за закуска, обяд, следобеден чай и вечеря, а и остават по-задълго, което преди почти не се случваше. Дори първият помощник-капитан, който имаше косвено отношение към цялата история, не бързаше по служебните си работи и заедно с останалите се заседяваше в „Уиндзор“ (впрочем може би лейтенантът действаше по поръчение на капитана). Всички от компанията сякаш бяха станали членове на някакъв елитен клуб, закрит за непосветени. Клариса на няколко пъти усети бързи погледи, хвърлени крадешком към нея. Те можеха да значат едно от двете: „Да не би вие да сте убиецът?“, или: „Да не би да сте се досетили, че убиецът съм аз?“. Всеки път, когато се случваше подобно нещо, някъде изотвътре, от самата й утроба със сладостна тръпка се надигаше остро усещане, смес от страх и възбуда. Пред очите й ясно изникваше улица „Грьонел“ — такава, каквато ставаше вечер: потайно тиха, пуста, с черни кестени, поклащащи голите си клони. Само това липсва — по някакъв начин комисарят да е надушил за „Амбасадор“. Щом само си го помислеше, Клариса примираше и скришом поглеждаше полицая.