Борис Акунин - Левиатан

Последен дойде рижият Перко (така Рената бе нарекла наум английския баронет). Косата му чорлава, очите — зачервени, крайчецът на устата му играе — ужас и кошмар. Но мадам Клебер изобщо не се страхуваше от него, а паднеше ли й възможност да му се поприсмее, не я изпускаше. Ето и сега тя с невинно-мила усмивка подаде на Перкото каничката с мляко. Както се и очакваше, Милфорд-Стоукс (ама че име) гнусливо си дръпна чашата. Рената от опит знаеше, че сега вече той няма да докосне каничката и ще пие кафето си чисто.

— Защо подскачате, господине? — с трепнал глас измънка тя. — Не се притеснявайте, бременността не е заразна. — И завърши категорично: — Поне за мъжете.

Перкото й хвърли унищожителен поглед, който се разби в нейния, лъчист и безгрижен.

Лейтенант Рение прикри усмивката си с ръка, а рентиерът изхъмка. Дори японецът се подсмихна на Ренатината закачка. Е, мосю Аоно се усмихва винаги, дори и да няма повод. Може пък при тях, японците, усмивката да означава не веселие, а нещо съвсем друго. Например отегчение или отвращение.

След като се поусмихва, мосю Аоно направи обичайния си номер, от който на сътрапезниците им се повдигаше: извади от джоба си хартиена салфетка, звучно се изсекна в нея, смачка я и внимателно нагласи влажното топче на ръба на използваната си чиния. Наслаждавайте се сега на тая икебана. За икебаната Рената бе чела в един роман на Пиер Лоти 8 8 Пиер Лоти (1850–1923) — френски писател, служил 40 години във флота и описал екзотичните красоти на страните, които е обиколил. Създател на така наречения „колониален роман“. — Б.ред. и бе запомнила звучната дума. Интересна идея е да подреждаш букетите не просто ей така, а като влагаш в тях философски смисъл. Някой път трябва да опита.

— Какви цветя обичате? — попита тя доктор Труфо.

Той преведе въпроса, за да го разбере неговата кранта, а сетне отвърна:

— Теменуги. — След което преведе и отговора: pansies.

— Обожавам цветята — възкликна мис Стамп (как го докарва тоя „наив“!), — но само живите. Обичам да се разхождам сред нацъфтели поляни! Направо ми се къса сърцето, като видя как клетите срязани цветя вехнат и листенцата им канят! Затова не разрешавам на никого да ми подарява букети — и възви премрежен поглед към хубавия русин.

„Ах, колко жалко, инак всички щяха да те отрупат с цветя“ — помисли си Рената, но на глас каза:

— Според мен цветята са венци на Божието творение и да се гази нацъфтяла поляна е престъпление.

— В парковете на Париж то си е престъпление — рече мосю Гош. — Наказанието е десет франка. Ако дамите разрешат на стария непослушник да изпуши една лула, ще ви разкажа много интересна историйка на тази тема.

— О, дами, бъдете снизходителни! — провикна се очилатият индолог Суитчайлд и брадичката му „ала Дизраели“ се разтресе. — Мосю Гош е такъв сладкодумец!

Всички се обърнаха към бременната Рената, от която зависеше решението, и тя направи своя намек, като разтърка слепоочието си. Не, главата изобщо не я белеше, тя просто протакаше.

Но понеже и на нея й беше интересно да чуе „историйката“, кимна с мъченическа физиономия:

— Добре, пушете. Само ще помоля някой да ми вее с ветрило.

Тъй като кучката Клариса, притежателката на разкошно щраусово ветрило, се направи, че няма нищо общо, наложи се да се жертва японецът. Гинтаро Аоно седна до нея и така усърдно заразмахва пред носа на мъченицата яркото си ветрило на пеперуди, че подир миг на Рената наистина й се зави свят от този калейдоскоп. За прекомерното си усърдие японецът получи забележка.

А рентиерът с удоволствие дръпна от лулата, издуха облаче ароматен дим и подхвана:

— Ако щете ми вярвайте, ако щете — недейте, но случката е истинска. В Люксембургската градина работеше един градинар, татко Пикар се казваше. Четиридесет години бе поливал и подрязвал цветята и до пенсия му оставаха само три години. Една сутрин излиза татко Пикар с лейката си и що да види — в лехата с лалета се изтегнал някакъв издокаран господин с фрак. Опнал се на пролетното слънце и се одрямал. Явно някой гуляйджия, дето се веселил до зори, но не успял да се прибере вкъщи, че се омаломощил — Гош присви очи и лукаво огледа присъстващите. — Пикар, естествено, се ядосал, че му е смачкал лалетата, и казва: „Ставайте, мосю, в нашия парк не може да лягате по лехите! Ще ви глобим десет франка.“ Гуляйджията поотворил око и извадил една жълтица: „Ей ти, казва, старче, остави ме на мира. Отдавна не съм си почивал тъй хубаво.“ Е, градинарят взел монетата, но не си отива. „Платихте си глобата, но нямам право да ви оставя тук. Ако обичате да станете.“ Тогава господинът с фрака отворил и другото си око, но не побързал да се изправи. „Колко да ти платя, че да не ми затуляш слънцето? Давам колкото кажеш, само да ми се махнати от главата и ме оставиш да си подремна.“ Татко Пикар се почесал по темето, позамислил се и помърдал устни. „Добре — казва, — ако вие, господине, желаете да си купите един час лежане в лехата на Люксембургската градина, това ще ви струва осемдесет и четири хиляди франка и нито су по-малко.“ — Мустакатият французин се усмихна ведро и поклати глава, сякаш възхитен от наглостта на градинаря. — „И нито су по-малко“ — казва. А между другото пийналият господин бил не кой да е, ами самият банкер Лафит, най-богатият човек в Париж. Той не обичал да си хвърля думите на вятъра, щом е рекъл „колкото кажеш“, значи това е. Как ще подвие опашка и ще се отметне от банкерската си дума? Но пък нямал желание и да даде на първия срещнат нахалник толкова пари за едното мерси. Какво да прави? — Гош сви рамене, за да демонстрира изключителното затруднение. — Тогава Лафит рекъл: „Добре, дърти мошенико, ще си получиш осемдесет и четирите хиляди, но при едно условие: ако ми докажеш, че да се изтегна за един час на твоята келява леха наистина струва толкова. Не успееш ли обаче да ми го докажеш, ще те напердаша с бастуна и това дребно хулиганство ще ми струва четиридесет франка административна глоба.“