Борис Акунин - Вале пика (Специални поръчения — 1)

— Е, пиленца — нежно се обади Самсон Харитонич, като го видя, че се е съвзел. — Решили сте да оберете самия Еропкин, така ли? Много сте хитри бе. Само че Еропкин по го бива. Искали сте да ме направите за посмешище пред цяла Москва? Добрее — блажено издума той. — Ей сега ще се повеселите. Който се опитва да се подиграва с Еропкин, не знае каква лоша, страшна съдба го чака. За назидание.

— Каква е тая мелодрама, ваше превъзходителство? — събрал кураж, се захили Момус. Никак не ви отива. Действителният статски съветник, стожерът на благочестието. Нали има съд, нали има полиция. Нека те да наказват, защо вие ще си цапате ръцете? Освен това, драги, не сте претърпели никаква загуба. Старинен златен пръстен падна ли ви се? Падна ви се. Имане — също. Задръжте ги, така да се каже, като компенсация за обидата.

— Ще ти дам аз една компенсация — само с устни се усмихна Самсон Харитонич. Очите му лъщяха с мъртвешки зловещ блясък. — Е, готово ли е? — подвикна той на младежите.

Те скочиха от масата.

— Готово е, Самсон Харитонич.

— Почвайте тогава, окачете го.

— Ама чакайте, в какъв смисъл „окачете го“? — ядоса се Момус, когато започнаха да го вдигат от пода нагоре с краката. — Това надхвърля всички… Стража! Помощ! Полиция!

— Викай, викай — разреши му Еропкин. — Дори и да минава някой посред нощ, само ще се прекръсти и ще хукне с всички сили.

Мими изведнъж писна колкото й глас държи:

— Пожар! Горим! Хора, пожар!

Правилно се беше сетила — от подобен вик някой минувач щеше не да се уплаши, ами да се втурне за помощ или към манастира, да бият клепалото. Затова Момус също подхвана:

— Пожар! Горим! Пожар!

Но не се наложи да викат дълго. Чернобрадият леко чукна Мими с юмрук по темето и тя, милата, омекна и падна по очи на пода. А парещата змия на камшика отново така се уви около гърлото на Момус, че вопълът му премина в хъркане.

Мъчително вдигнаха пленника и го туриха на масата. Вързаха единия му глезен за едното въже, другия — за другото, задърпаха и след малко той увисна над рендосаните дъски като буквата У. Бялата му брада се провеси и загъделичка лицето му, а робата се свлече надолу, разголвайки краката му с тесен панталон и ботуши с шпори. Момус мислеше навън да махне брадата, да захвърли расото и да се превърне в храбър хусар. Кой би го оприличил на „отшелник“’? Сега вместо да препуска с тройката — с Мими от едната страна и чувала с пари от другата — той, коварно измамен от германското изобретение, виси с лице, обърнато към близката, но уви, недосегаема вратичка, зад която са снежната нощ, спасителната шейна, щастието и животът.

Отзад отекна гласът на Еропкин:

— Кузя, я ми кажи, с колко удара можеш да го разсечеш на две?

Момус се загърчи на въжетата, защото отговорът на въпроса също го интересуваше. Извърна се и видя, че немият е вдигнал четири пръста. Помисли и разпери и петия.

— Е, недей с пет де — примоли се Самсон Харитонич. — Няма закъде да бързаме. Я по-полечка, по по-малко.

— Право ви казвам, ваше превъзходителство — занарежда Момус. — Вече си взех поука и здравата се уплаших, честна дума. Имам някакви спестявания. Двайсет и девет хиляди. С готовност ще ги платя като глоба. Нали сте делови човек. Защо се поддавате на емоции?

— С хлапака ще се разправям после — замислено и с явно удоволствие продума Еропкин, сякаш говореше на себе си. Момус потръпна, защото разбра, че участта на Мими ще е още по-ужасна от неговата.

— Седемдесет и четири хиляди! — извика той, защото наистина от предишните московски операции имаше точно толкова. — А момчето не е виновно, то е недъгаво!

— Хайде, покажи какво можеш — заповяда Навуходоносор.

Камшикът хищно изплющя. Момус изрева неистово, защото между разпънатите му крака нещо изпука и изпращя. Но болка не последва.

— Сръчно му разпра гащите — със задоволство рече Еропкин. — Хайде сега малко по-надълбоко. Два пръста. Да извие. И нататък все така я карай, докато на въжетата увиснат две половинки.

По най-уязвимата, деликатна част от тялото му лъхна хлад и Момус разбра, че с първия си виртуозен удар Кузма е разсякъл панталона му по шева, без да докосне плътта му.

„Господи, ако те има — примоли се човекът, който никога през живота си не се беше молил и който някога се наричаше Митенка Савин. — Прати ми архангел или поне най-калпавия си ангел. Спаси ме, Господи. Кълна се, че занапред ще обирам само гадове като Еропкин и никого повече. Честна благородна дума, Господи!“