Борис Акунин - Коронация

Постъпката на младия адютант ме възхити. На ви швестер! Пожертва кариерата си, репутацията си, заложи живота си на карта — само и само да спаси любимия си началник, който при това нямаше особено милосърдно отношение към него.

Скандалът като че ли само оживи веселбата. След източните ритми се чуха веселите звуци на канкан и трима господа с поли се впуснаха вкупом да подскачат, квичейки и вирейки крака. Ние с Ендлунг се спогледахме и без да се наговаряме, станахме едновременно. Нямахме повече работа тук.

Нимфата незабавно скочи.

— Да-да, да вървим — прошепна тя и здраво се вкопчи в ръката ми. — Цялата горя.

Реших, че навън ще ми е по-лесно да се отърва от безпардонната особа, и тръгнах към изхода, но нимфата ме дръпна в противоположната посока.

— Не, глупчо, не натам. Тук долу в подземието има чудесни стаи! Нали обеща така да ме нашляпаш, че дълго да го помня…

Търпението ми се изчерпа.

— Господине, пуснете ме — казах сухо. — Бързам.

— „Господине“?! — ахна нимфата, сякаш я бях наругал с най-долни думи. И нададе вик: — Господа! Той ме нарече „господине“! Той не е от нашите, господа! — и с отвращение се дръпна от мен.

Отстрани някой каза:

— Гледам аз, че брадата му е фалшива… — едър господин в сивкав полуфрак ме дръпна за неронската брада и тя най-предателски се кривна. — Ах, мерзавец, гнусен шпионин, лошо ти се пише! — озъби се господинът, замахна и аз едва избягнах тежкия му юмрук.

— Долу ръцете! — ревна Ендлунг, хвърли се към насилника и по всички правила на английския бокс му шибна кроше в челюстта.

От този удар господинът в сив полуфрак се просна на пода, но вече ни се нахвърлиха от всички страни.

— Господа, това са „Блюстителите“! — викна някой. — Цяла шайка са тук! Бийте ги!

И се посипаха удари и ритници отвред, от един ритник в корема чак дъхът ми секна. Свих се одве, стовариха ме на пода и повече не ме оставиха да се надигна.

Ендлунг очевидно се съпротивляваше лъвски, но силите бяха много неравни, държаха ни десетки ръце.

Бяхме заобиколени отвсякъде от озлобени лица.

— Това са „Блюстителите“ ръбати! Свине! Потисници! Да ги убием, господа, както те убиват нашите!

И ни обсипаха нови удари. Усетих солен вкус в устата и един разклатен зъб.

— Да ги тикнем в килията за изтезания, там да псовисат! — кресна някой. — Та и на другите да е за обица на ухото!

Всички одобриха зловещото предложение.

Издърпаха ни по коридора и ни помъкнаха надолу по някакво тясно стълбище. Аз само се предпазвах от ритниците, но Ендлунг ругаеше с разни моряшки думи и водеше битка за всяко стъпало. Най-накрая ни пренесоха на ръце по мъждиво осветен проход без никакви прозорци и ни хвърлиха в тъмна стая. Аз болезнено си ударих гърба в пода, зад мен се тресна желязна врата.

Когато очите ми малко свикнаха с мрака, видях горе в дъното сив правоъгълник. Отидох до него, като се държах за стената. Беше прозорче, но много високо, не можех да го стигна.

Обърнах се в посоката, където според мен би трябвало да са хвърлили Ендлунг, и попитах:

— Да не са полудели тези господа? Какви ръбати? Какви блюстители?

Невидимият в тъмното лейтенант запъшка, плю.

— … — той произнесе с дълбоко чувство думи, които не бих повторил. — Счупиха ми зъба с коронката. Ръбати са всички мъже нехомосексуалисти, включително и ние с вас. А „Блюстителите“, Зюкин, са тайна организация, която пази честта на династията и на старовремските руски родове от позор и хули. Не сте ли чували за тях? По-миналата година накараха този… как беше… композитора… по дяволите, не си спомням името му… да се отрови. Задето обърнал резбата на NN (Ендлунг назова един от младите велики князе, когото съвсем пък няма да спомена) 73 73 Очевидно става дума за Чайковски, който умира в края на октомври 1893 г. най-вероятно от отравяне със стрихнин (официално — от холера), и великия княз Константин Константинович Романов (1858–1915), внук на Николай I и братовчед на Александър III. — Б.пр. . А миналата година хвърлиха в Нева стария манаф Квитковски, който задяваше младите правници. Та за нас решиха, че сме от същите тези „Блюстители“ Добре че не ни разкъсаха. Значи ще гинем тук от глад и жажда. Понеделник, тринайсети — какво искате — лейтенантът се размърда на пода — вероятно да се нагласи по-удобно, и философски отбеляза: — А един ясновидец в Нагасаки ми предрече смърт в морско сражение. Как да вярва човек на предсказания.

Когато се събудих, бях целият схванат. Каменният под, макар и застлан с килим, беше твърд и студен. Нощес дълго не можах да се успокоя. Ту обикалях край стените, ту се опитвах да отворя ключалката с иглата за вратовръзка — докато не усетих, че силите ме напускат. Легнах. Мислех, че няма да заспя, и завиждах на Ендлунг, който кротко похъркваше в тъмното. Накрая съм заспал. Не мога да кажа, че сънят ми беше отморяващ — събудих се целият вдървен. А Ендлунг все така сладко спеше, подпъхнал лакът под главата си, и нищо му нямаше на лейтенанта дебелокож.