Джонатан Страуд: Амулетът на Самарканд

Състезание за пробягване на определено разстояние, при което десният крак на единия състезател е завързан за левия крак на другия. — Бел.прев.

Имам предвид за мен. Което единствено има значение.

Един от плюсовете на този маршрут бе, че трудностите, в края на краищата, отвличаха мислите му от загубата на ценното му гадателско стъкло. Честно казано, от начина, по който се държеше, изглеждаше сякаш онова дяволче му беше кръвен брат, а не някакво си вулгарно бебе-актьор затворено против волята си. Той сякаш наистина беше приел нещастието си лично. Все пак, предполагам, че след загубата на любимата му госпожа Ъндъруд дискът беше единственият му приятел на този свят, бедничкия.

„Добър господар“ е оксиморон, естествено. Дори Соломон щеше да е непоносим — той беше толкова превзет в ранните си години — но за щастие можеше да командва 20 000 духа само с едно завъртане на магическия си пръстен, така че с него имах доста свободно време.

Очевидно не и на класическа история. Това невежество щеше да разстрои Факарл, който често се фукаше как поначало той бил дал на Одисей идеята за дървения кон. Сигурен съм, че лъжеше, но не мога да го докажа, защото тогава не бях в Троя. По онова време се намирах в Египет.

Тези магьосници имат най-лошия вкус на света. Винаги е било така. О, те винаги са любезни и умерени на публични места, но ако им дадеш шанс да се отпуснат, слушат ли камерни оркестри? Не. По-скоро всеки ден биха предпочели джудже на кокили или танцьорка с корем и брада. Ето един малко известен факт за Соломон Премъдри: между вземането на решения той се забавляваше с ентусиазирана трупа от ливански мимове.

При все че са очертани и оформени от човешката ръка и воля, в полята я няма вонята на магьосниците. През цялата история магьосниците решително си бяха останали градски същества: те процъфтяват в градовете, множат се като плъхове при чума, движат се по гъсто изтъкани нишки от клюки и интриги като дебелогъзи паяци. Най-близките неградски общества, до които се доближават магьосниците — шаманите от Северна Америка и азиатските степи — функционират толкова различно, че почти заслужават да не бъдат наричани магьосници изобщо. Но тяхното време отмина.

Само колко вярно беше това. Магьосниците са истински паразити. В обществата, където доминират, те си живеят добре на гърба на другите. Но във времена и на места, където им се налага сами да си печелят хляба, обикновено са изпаднали до жалко състояние, извършвайки дребни призовавания за забавление на тълпите в бирариите в замяна на дребни монети.

Една разновидност с пет очи — две отпред на главата, по едно от всяка страна и едно — ами нека просто да кажем, че няма как да се промъкнеш незабелязано до тях, ако са си хванали пръстите на краката.

Беше много, много гадна гледка. Подсетете ме да ви разкажа някой ден.

Факарл би поспорил, че би било много по-експедитивно просто да ги погълна, а Джабор изобщо нямаше да спори, а просто щеше да го направи. Но аз смятам, че от човешката плът ме боли същността. Все едно да ядеш лоша морска храна — прекалено натрупване на мръсотия с всяка хапка.

До днес единственият ми опит в шофирането беше през Великата война, когато британската армия лагеруваше на трийсет мили от Прага. Един чешки магьосник, който ще остане неназован, ме натовари да открадна определени документи. Те бяха добре охранявани и бях принуден да преодолея вражеските джинове, като карах служебна линейка в британския лагер. Шофирането ми беше много лошо, но поне ми позволи да направя маскировката си по-реалистична (като пълнех линейката с всички войници, които блъснех по пътя). След като влязох в лагера, мъжете по най-бързия начин бяха откарани в болницата, а аз се измъкнах и откраднах плановете за нападение.

Гули: низши джинове с противен вид, обичащи вкуса на хората. Затова са и ефикасни (и неудовлетворени) стражи. Те могат да виждат само на пет нива. Аз бях Скуолс на всички нива с изключение на седмото.

Явно всички се стремят да бъдат нещо по-добро, отколкото са. Дребните духове се стремят да бъдат моулъри, моулърите искат да са фолиоти, фолиотите копнеят да се джинове. Някои джинове желаят да се африти или дори мариди. При всички случаи това е безнадеждно. Невъзможно е да промениш ограниченията на същността си. Но това не спира някои създания да се мотаят насам-натам във вид на нещо по-силно от това, което всъщност представляват. Естествено, когато поначало си прекалено идеален, нямаш желание да променяш нищо.