Джак Ванс: Дирдирите. Пнумите

— Хубаво де, откъде да си набавим въздухолет?

— Не и от локхарите, при нас не останаха никакви. Но я вижте там — чудесна машина и група богати ксари! Тъкмо се готвят да отлетят. Може би заминават за Туса Тала? Хайде, да ги попитаме.

— Момент само. Да пратим вест на Траз — Рейт повика прислужника и му заръча да изтича до странноприемницата.

Зарфо прекоси с тържествена крачка поляната, следван от Рейт и Анахо. До въздухолета стояха петима ксари — ниски плещести мъже с неприветливи лица. Носеха богато украсени сиво-зелени наметала, черните им коси стърчаха нагоре в неподвижни, лакирани стръкове.

— Защо тъй скоро напускаме Смаргаш, приятели? — подхвана добронамерено Зарфо.

Ксарите си зашепнаха развълнувано и му обърнаха гръб.

Зарфо не обърна внимание на очевидната им неохота за общуване.

— И накъде, значи, сме тръгнали?

— Към езерото Фалай, къде другаде? — отвърна троснато най-старият ксар. — Приключихме с делата тук, а и както винаги ни измамиха. Търпение нямаме да се приберем в блатата.

— Чудесно. Този господин и двамата му другари се нуждаят от транспорт в посока, сходна с вашата. Попитаха дали могат да си платят, а аз им викам: „Глупости! Ксарите са прочути със своята щедрост…“

— Спри малко — прекъсна го рязко ксарът. — Имам три забележки. Първо, машината ни е претъпкана. Второ, вярно е, че сме щедри, но само когато това не е свързано със загуба на секвини. И трето — двама от тези типове хич не ми вдъхват доверие, да не кажа, че ми мязат на отчаяни престъпници. Това ли е третият? — въпросът бе предизвикан от появата на Траз на сцената. — Вярно, че е още млад, но без съмнение скоро ще се причисли към същата категория.

— И още два въпроса — намеси се друг ксар. — Колко възнамеряват да платят? И къде искат да отидат?

— Сто секвина и нито грош повече — заяви Рейт, загрижен от непрестанно смаляващото се количество пари в кесията. — Искаме да ни откарате в Туса Тала.

Ксарите размахаха гневно ръце.

— Туса Тала? Че това е на хиляда мили северозападно оттук! Вие шегувате ли се? Пройдохи такива! Я да се махате!

Зарфо се наведе заплашително към тях.

— Ти кого наричаш пройдоха, бе? Ако не беше Балул Зак Аг, „периодът на свръхестествените сънища“, щях да ви откъсна дългите грозни носове!

Ксарите просъскаха нещо между редките си зъби, качиха се на въздухолета и отлетяха.

Зарфо ги изпроводи с навъсен поглед и въздъхна.

— Не се получи този път… Но нищо, да не губим надежда. Ако се появи друг въздухолет, ще предложим на притежателите му да ви вземат или ще ги напием в кръчмата, а после ще си услужим с машината. Хубава беше таз кола, ама…

— Дирдирска въздушна платформа! — провикна се неочаквано Анахо. — Вече са тук! Тръгвайте да се крием, ако ви е мил животецът!

Той се обърна и понечи да хукне, но Рейт го задържа.

— Не бягай, да не искаш веднага да те забележат? — после попита Зарфо: — Къде да се скрием?

— В склада на бирарията — но не забравяйте, че сега е Балул Зак Аг! Не бива да нападате дирдирите!

— Ба! — изсумтя Анахо. — Да не мислиш, че ги е грижа за вашите обичаи?

— Аз ще им обясня — обеща Зарфо. Той отведе тримата при една барака зад бирарията и ги натика вътре. През цепка между дъските Рейт видя дирдирския въздухолет да се приземява на поляната. Споходен от внезапно прозрение, той се обърна към Траз, претършува дрехите му и за обща изненада откри малък, черен диск.

— Бързо! — намеси се Анахо. — Дай го тук! — той напусна бараката и се скри в бирарията. Върна се след секунди. — Закачих го на един стар локхар, който тъкмо си тръгваше — Анахо също надзърна през цепката. — Дирдири са, няма съмнение. Както винаги, когато ще става веселба!

Въздухолетът полегна плавно на тревата — беше различен от тези, които Рейт бе виждал, несъмнено продукт на напреднала технология. От него слязоха петима дирдири — внушителни същества, сурови, енергични, решителни. Имаха приблизително човешки ръст и се придвижваха с почти неестествена бързина, като гущери в горещ ден. Кожата им наподобяваше излъскана от вятъра кост, теметата им завършваха със заострен и назъбен ръб, от който стърчаха чифт поклащащи се като пружинки антени. Очертанията на лицата им бяха странно човешки, с хлътнали орбити под дебелите хитинови издатини, които се събираха в носови зъбци. Те полуподскачаха, полуподтичваха, подобно на изправени на два крака леопарди, и не беше никак трудно да се видят в тях онези диви техни предци, които някога са ловували из нажежените савани на Сибол.