Джак Ванс: Дирдирите. Пнумите

— Благодаря за тази утешителна мисъл — подсмихна се Рейт.

Моторният фургон закрета на запад върху осемте си колела — скоро напуснаха Смаргаш и се отправиха към равнината. Рейт, Анахо и Траз бяха сами в задната пътническа кабина.

Анахо бе песимистично настроен по отношение на шансовете им за успех.

— Дирдирите няма да позволят дълго да бъдат мамени. Затрудненията само ги настървяват повече. Знаеш ли, че малките им са като зверчета? Трябва да бъдат опитомявани, обучавани и образовани. Имат хищнически нрав — ловът за тях е неудържимо предизвикателство.

— Също както за мен инстинктът за самосъхранение — отвърна спокойно Рейт.

Слънцето се спусна зад ръба на платото, пейзажът бе забулен от сиво-кафеникава мараня. Фургонът спря край унило малко селце, пътниците слязоха да се поразтъпчат, пиха застояла вода от кладенеца и след оживен пазарлък си купиха изсъхнали кифли от беззъба старица, която искаше за тях баснословна сума и се смееше гръмогласно и пресекливо на всеки опит да се свали цената.

Здрачът постепенно отстъпи място на непрогледен мрак. Откъм равнината долетя злокобен вой — нощните крясъци на прерийните кучета. На изток бавно изплува розовата луна Аз, последвана от синята Браз. Пред тях в мрака изникна тъмен силует — Рейт предположи, че е древно вулканично възвишение. На върха блещукаха три слаби жълтеникави светлинки. Рейт погледна през визоскопа и откри, че горе има руини на стар замък… Той подремна за около час и когато се събуди, установи, че фургонът пърпори по мек песъчлив бряг на река. На отсрещния бряг се виждаха короните на клонести псили, очертани на фона на озареното от лунни лъчи небе. Не след дълго минаха покрай изоставена полуразрушена къща. Около половин час по-късно, в полунощ, фургонът пристигна с трополене на площада на голямо селище, където спря, за да прекара остатъка от нощта. Пътниците се настаниха за спане върху неудобните дървени скамейки или налягаха до багажа си на покрива на фургона.

Най-сетне Карина 4269 изгря — хладен кехлибарен диск, който едва съумяваше да разсее утринната мъгла. Появиха се улични търговци с подноси печено месо, питки, късчета варена кора и нанизани на шишове пътничета, които се радваха на особен успех.

Фургонът продължи на запад, към Граничните планини, които вече се издигаха високо в небето. От време на време Рейт оглеждаше небосвода с визоскопа, но засега нямаше обезпокоителни признаци, че преследвачите им са ги открили.

— Рано е още — подхвърли безрадостно Анахо. — Не се бой, ще дойдат.

По пладне фургонът пристигна на станция Сиадз — десетина каменни къщички, скупчени около водоем.

За ужасно неудоволствие на Рейт тук не можеше да се наеме никакъв транспорт, нито дори скакуни, с които да продължат към ръба на платото.

— Знаете ли какво лежи оттатък? — попита старейшината на селото. — Само пропасти.

— Няма ли някакъв търговски път, поне пътека?

— Кой би искал да ходи из пропастите, камо ли да търгува нататък? Що за хора сте вие?

— Серафи — отвърна Анахо. — Търсим асофейски коренища.

— Ах, серафите и техните благовония. Само не ни разправяйте залъгалки, ние тук сме прости хорица. Пък и из деретата няма никакви асофейски корени, само дръгнишип, пенливче и мъчикорем.

— Въпреки това ще идем да потърсим.

— Ами вървете. Казват, че имало един стар път на север, но не познавам някой, който да го е виждал с очите си.

— А що за хора живеят там?

— Хора? Майтапиш ли се? Изсъхнали писантили, червени кориони под камънаците, птици зловестници. Ако съвсем не ви провърви, ще срещнете и някой фер.

— Опасна страна значи.

— Ами да, окаян край на хиляди мили нататък. Но пък кой знае. Там, където страхливците никога не стъпват, храбрецът може да намери несметни богатства. Същото важи и за вашите благовония. Вървете на север и търсете стария път за брега. Сигурно едва ще се различава сред камънаците. А като падне нощта, гледайте да сте на сигурно местенце — из пущинаците скитат прерийни кучета!

— Достатъчно. Разубеди ни, ще се върнем на изток с моторния фургон.

— Мъдро решение! Защо да си излагате живота на риск, па макар и да сте серафи.

Рейт и другарите му се върнаха с фургона около миля назад по пътя, където слязоха, без никой да ги забележи. Фургонът продължи да се клатушка на изток и не след дълго се изгуби в кехлибарения здрач.

Наоколо цареше пълна тишина. Под краката им хрущеше сивкава сгурия, от която на големи разстояния се подаваха бодливи стръкове и на още по-големи — по някое полуизсъхнало пътниче, което за Рейт бе извор на мрачно задоволство.