Джак Ванс: Дирдирите. Пнумите

— Опасявам се, че нямам — отвърна Рейт.

— Иди в Карабас. Там можеш да гребеш секвини с шепи.

Траз се подсмихна:

— Ти за луди ли ни смяташ?

— Къде е Карабас? — попита Рейт.

— В един дирдирски ловен резерват, в северната част на Кислован. Място, където мъже с късмет и здрави нерви могат добре да припечелят.

— По-скоро глупаци, комарджии и убийци — промърмори Траз.

— Добре де, и по какъв начин тези мъже — каквито и да са в края на краищата — печелят пари? — поинтересува се Рейт.

— По обичайния — отвърна насмешливо и безгрижно Анахо. — Търсят хризоспинови ядра.

— Че така ли се правят секвини? Мислех, че дирдирите ги секат.

— Невежеството ти наистина е достойно за човек, дошъл от друга планета! — обяви потресено Анахо.

— Някога да съм твърдял нещо друго? — подсмихна се Рейт.

— Хризоспинът — заобяснява Анахо — расте само в Черната зона, по-известна като Карабас, където почвата е богата на ураниеви примеси. От напълно узряло ядро се получават двеста осемдесет й два секвина в един или друг цвят. Пурпурният секвин се оценява на сто единици, аленият на петдесет и така нататък, през изумрудените, сините, халцедоновите и млечнобелите. Тези неща дори Траз ги знае.

— Дори Траз? — повтори чергарят с крива усмивка.

Анахо не му обърна внимание.

— Но да оставим тази тема настрана. Нямаме никакви сигурни сведения, че Рейт е под наблюдение. Нищо чудно да греши.

— Адам Рейт никога не греши — заяви Траз. — Дори Траз, както каза одеве, го знае със сигурност.

— Брей, как тъй? — повдигна вежди Анахо.

— Обърни внимание на човека, който току-що влезе в помещението.

— Локхар е, какво за него?

— Не е локхар. Следи всяко наше движение.

Долната челюст на Анахо едва забележимо увисна.

Рейт огледа крадешком непознатия — беше малко по-дребен, по-деен и недодялан от типичния локхар.

— Момчето има право — заговори шепнешком Анахо. — Погледнете как пие с наведена глава, вместо да я отметне назад… хм, крайно неприятно.

— Кой би се заинтересувал от нас? — попита Рейт.

Анахо се изхили тихо и язвително.

— Да не мислиш, че подвизите ни са останали незабелязани? Събитията в Ао Хидис са отекнали и на други места.

— Но този човек… на кого може да служи?

Анахо повдигна рамене.

— С тази боядисана в черно кожа ми е трудно да позная от коя раса е.

— Явно ще ни трябва повече информация — поклати глава Рейт. Той помисли за миг. — Ще отида до пазара, после ще свърна към Стария град. Ако онзи човек, ме последва, дайте му малко преднина и тръгнете след него. Ако остане, единият също остава, другият идва след мен.

Рейт излезе на пазара. Спря пред една жарвегска сергия да огледа изложените килими — плетени според слуховете от безкраки деца, отвлечени и осакатени от самите жарвеги. Тук се озърна през рамо. Изглежда, никой не го бе последвал. Повървя още малко и спря пред тезгяха, зад който грозновати нисайки продаваха въжета от кожа, сбруи за скакуни и сребристи бокали, притежаващи сурова и груба красота. Все още никой зад него. Рейт прекоси алеята, за да огледа изложените дъгбойски музикални инструменти. Помисли си, че ако би могъл да отнесе на Земята жарвегски килими, нисайско сребро и дъгбойски инструменти, би спечелил цяло състояние. Отново хвърли поглед през рамо и този път забеляза Анахо да се мотае на петдесетина крачки зад него. Непознатият очевидно не го бе проследил.

Рейт продължи нататък. Заинтригува го един дъгбойски некромант — сбръчкан старец, клечащ зад подноси с мръсни шишенца, купички с мехлеми, шлифовани камъни за усилване на телепатичното въздействие, амулети за влюбване, червени и сини хартиени снопчета, с изписани върху тях готови проклятия. Отгоре се рееха десетина чудновати хвърчила, направлявани от стария дъгбоец по такъв начин, че свиреха някаква тиха и печална мелодия. Некромантът му предложи амулет, но Рейт отказа да го купи. Тогава старецът изригна порой от ядни епитети и накара хвърчилата да му пригласят в писклив дисонанс.

Рейт продължи нататък, навлизайки постепенно в дъгбойския лагер. Девойки с разноцветни шалове и широки поли мамеха с движения и усмивки жарвеги, локхари и серафи, ала се присмиваха открито на горделивите нисаи — с вирнати носове, гърбави като острие на сърп и полирани от слънцето и ветровете. Отвъд лагера се простираше открита равнина и далечни хълмове — черни и златисти на светлината на Карина 4269.

Към Рейт се приближи млада дъгбойка, подрънкваща с украшенията на кръшното си кръстче, и го дари с широка усмивка, разкриваща редките й зъби.