Ашланд Прайс - Мира

— О, ада… — повтори тя с внезапно просветление. — Ние, норвежците, също вярваме в него. Но не мислим, че е изпълнен с огън. Напротив, това е страшно студено и тъмно място.

— Както и да е, дъще моя, надявам се, че искаш да се запазиш далеч от него.

Доколкото можеше да съди по описанията на отеца, Астрид си помисли, че май че приближава до точно такова място. Но реши, че би било много грубо да му го каже. Ще се въздържи да казва каквото и да било по въпроса.

Продължиха да яздят нататък. После, за изненада на Астрид, отецът спря коня.

— Мога ли да ти имам доверие, ако развържа ръцете ти? — попита той с официален тон, когато тя обърна глава към него.

— Да.

— Заклеваш ли се?

— Да — повтори тя искрено. Поне засега — да. Все още беше силно заинтригувана от предложението му да стане привлекателна за мъжете от племето ерс, и не искаше все още да се опитва да бяга. При това бе съвсем сигурна, че ще може винаги да се измъкне от този манастир, към който я водеше той, стига да поиска. А засега нямаше защо да му създава неприятности.

— Ако сме спрели за това, можеш да ме развържеш.

— Не — отговори той и все още с поводите в ръце, скочи от седлото. Все пак не трябваше да оставя коня на тази дива жена — краката й бяха развързани. — Спряхме да те приведем в подходящ вид.

Тя повдигна вежди, когато той протегна ръце, за да й помогне да слезе.

— Подходящ вид?

О, богове! Какво искаше да каже? Нима този образован човек си бе наумил да приложи някакво насилие спрямо нея? Не й се струваше възможно, но не можеше да бъде съвсем сигурна.

— Да. Трябва да се облечеш като хората от манастира, щом ще се движиш между тях — обясни той, когато тя стъпи на земята. Посегна към торбата на седлото и извади едно монашеско расо и сандали, които много приличаха на неговите.

— А не мога ли да си остана с моите дрехи?

— Не, Астрид. Това е много важно, за да можеш да влезеш в манастира. Ако настояваш да си останеш с твоите дрехи, ще трябва да те върна обратно.

— Добре тогава. Но категорично отказвам да си режа косите и да си бръсна главата.

Това изявление смути Лон. Беше решил, че е обмислил всяка подробност през последните два дни, но сега разбра, че бе пропуснал някои неща.

— Добре. Тогава… тогава просто ги прибери назад и ги покрий с качулката и не я сваляй изобщо. — После извади от торбата и един нож. — А сега се обърни да ти развържа ръцете.

Астрид се подчини, разбира се, нали повече от всичко желаеше да усети ръцете си свободни след безкрайните часове и дни във вързано състояние.

Лон й подаде расото и сандалите, когато тя отново се обърна с лице към него.

— Много добре. Вземи това, иди зад някое дърво и се преоблечи.

— В това? — попита тя, хвана качулката и я загледа учудено. — А няма ли отгоре наметало?

— Не. Само расото, както съм облечен аз — каза той и разпери ръце, за да може тя да огледа по-добре облеклото му.

— Но не ти ли е студено само така?

— Това е страната Ерин, дъще моя. Не е твоята студена Туле. Е, през зимата и ние се обличаме по-добре. Но сега все още е лято.

— Не. Вече е есен. Трудно време, отче. Поне в моята земя.

Лон затруднено преглътна при тази забележка.

— Но не и тук. Тук има само лято и зима, и аз те уверявам, че лятото ще продължи поне още една седмица. До деня на Вси Светии.

— Хм. Не си спомням майка ми да е споменавала за това.

— Астрид В името на Небето, моля те, престани да се заяждаш и иди се преоблечи! Аз скоро трябва да бъда в манастира!

Тя с негодувание отхвърли глава назад при тези думи. Отецът обикновено говореше толкова кротко, и това му избухване я учуди.

— Добре — съгласи се тя, все още възмутена. Тайно обаче се надяваше, че все пак той няма на ум нещо друго освен преобличането й.

Направи това, което искаше от нея, отиде при близките дървета. Но когато се появи пред него облечена в расото, той пак изглеждаше недоволен.

— Какво има? Какво не е наред?

За нейно учудваме загриженият му израз се замени с възхищение.

— Тези… тези твои гърди. Никак не изглеждаш като мъж с тези изпъкналости отпред.

— Като мъж.

— Да не мислиш, че абатът ще разреши на една жена да се разхожда между монасите?

Очите й се присвиха, тя вдигна ръка и отметна назад качулката.

— Отче помогнете ми да се оправя с това. Значи трябва да бъда не само няма и глуха, но при това и мъж?

Лицето на Лон пребледня.

— Да… точно така. Страхувам се, че няма друг начин. Съжалявам.

Тя скръсти ръце пред гърдите си, а кракът й нервно потупваше в прахта.