Ашланд Прайс - Мира

За негово облекчение Блар го последва. Без да каже и дума, той поведе Лон към палатката си. Още веднъж Лон се трогна от неговата съпричастност.

— Защо ти трябваше да говориш за зестрата? — попита Блар с тайнствена усмивка, когато стигнаха до палатката. — Мислех си, че си наясно, че не трябва да говориш с Наял за такива свещени за него неща, като златото.

— Момичето си го иска. Нали, Астрид? — попита Лон, поглеждайки към мястото, където тя продължава да лежи, плътно овързана, близо до леглото на Блар.

Тя кимна, колкото бе възможно.

— Добре — отвърна Блар и потърка ръце, все едно че измиваше от тях всякаква отговорност. — Обясни й, че не може да си го получи, братко. Това ще бъде твоята първа стъпка при посвещаването й. И, разбира се, желая ти всичко най-добро при тази жалка ситуация — завърши той и се обърна с гръб към Лон.

След това с недобър смях, сякаш изпитваше садистично удоволствие да види брат си подреден по този начин, излезе от палатката.

Още повече изнервен от това, Лон известно време остана загледан в платнището при отвора на палатката. После си пое дълбоко дъх и пристъпи към пленницата.

— Добро утро — поздрави той и коленичи, за да махне парцала от устата й.

— Добро утро — отговори Астрид с леко пресипнал глас, което без съмнение се дължеше на неколкодневното принудително мълчание.

— Дойдох да те отведа в нашия манастир — каза той направо.

Тя понечи да седне, Лон протегна ръце да й помогне и много се изненада от това колко много тежеше тя. Мак Кугън, въпреки всичките си недостатъци, може би беше прав да го предупреждава да не я развързва. И сега, когато усещаше в ръцете си огромната й тежест, си даде сметка, че сигурно лесно би се справила с него.

Тонът й бе учудващо решителен, когато произнесе:

— Няма да тръгна без зестрата.

Той дръпна ръцете си.

— Дъще моя, надявам се да се вслушаш в здравия разум. Животът ти е по-ценен от всякаква зестра. Поне аз така мисля. Бих искал и ти да бъдеш на това мнение.

— Не Никога — повтори тя и Лон си представи как, ако ръцете й не бяха вързани, в този момент щеше да ги кръстоса пред гърдите си.

— Но защо?

— Така!

— Какво така?

— Защото… защото без зестра никои мъж няма да иска да се ожени за мен и ще трябва да завърша дните си безродно — каза тя с треперещ глас.

Лон отново клекна до нея. Явно не бе очаквал да научи толкова скоро нейните мотиви; но определено се зарадва на това.

„Безродно“ — повтори си на ум с изумление. Как една жена с нейното телосложение можеше да се страда от такива неща? Не би могло да бъде заради страха че няма да може да се защити.

— Безродно? — повтори той на глас.

— Аха. Без обич — добави тя с някаква особена горчивина в гласа.

Лон кимна, вече разбрал.

— Да — обич.

— Аха Вие, духовниците, може и да не се нуждаете от това но на нас, норвежците, ни е нужна — увери го тя, макар че лично приемаше това повече като бреме, отколкото като необходимост.

Лон бащински постави ръка на раменете и.

— При всички случаи ти ще бъдеш обичана — каза той нежно.

Макар че Астрид беше трогната от неговия израз на чувства, беше достатъчно горда, за да го покаже.

— Но от кого?

— От Господа.

Тя го изгледа, все едно че бе луд.

— И какво хубаво има в това? Той не може да се ожени за мен, нали?

Отецът не се смути от този въпрос.

— Не. Разбира се, че не може.

— И не може да ме дари с дете?

При тези думи бузите на отеца се наляха с червенина, като че ли го бе ядосала с нещо. Но не разбираше с какво.

— Разбира се, че не — извика той.

— Че тогава за какво ми е?

— Дъще, нямаме право да питаме какво ще получим от Него. Но в момента, когато те видях, когато надникнах в сините ти като небето очи, разбрах, че Господ Бог ти е отредил по-добра съдба, отколкото да се оставиш да умреш в ръцете на Мак Кугън.

Астрид естествено прие това изявление доста подозрително.

— За каква съдба става дума?

— Не зная съвсем точно. Това трябва да разбереш ти самата. Зная само, че когато се оставиш на Божието упование, няма да ти е нужно злато, за да спечелиш някой мъж.

Тя остана поразена от мисълта, че може да получи съпруг без зестра.

— Няма… няма да ми трябва? — промълви тя.

— Не. Съвсем не.

— А защо?

— Защото ще получиш Божието благоволение. Ще имаш дух, изпълнен с любов, и обещание за милосърдие, и смирение в сърцето си. И едва ли ще се намери мъж, който да устои на това.

Астрид продължи да го гледа с вдигнати вежди.