Ашланд Прайс - Мира

— Предполагам, че не. Поне не от самото начало. Но ще трябва да се държиш като такава.

Астрид явно искаше да възрази нещо. Но след като беше прекарала вързана толкова дълго време в мръсната палатка на Блар, реши, че ще е по-добре просто да замълчи и да се наслаждава на гледката и свежия въздух наоколо.

— Слушаш ли ме? — настоятелно попита монахът.

Тя с половин уста промърмори: „Да“.

— Добре тогава. В началото ще бъдеш „послушник“. Те обслужват „новопокръстените“, така че трябва да научиш особеностите в живота на монасите.

— Аха — отговори Астрид, успяла да разбере само малко от това, което чу.

— Добре, първо, има точно определени часове за молитва. Тогава всички се събират в църквата за молитва и четене на Светото писание. От тебе няма да се очаква да участваш в произнасянето на молитвите, защото не знаеш нито да четеш, нито да говориш на латински, езика, на който са написани свещените книги. Но трябва да присъстваш задължително.

— Аха.

— Първата молитва е в два часа през нощта.

— Господи! Толкова рано?

— Астрид! Никога, никога не споменавай Божието име напразно, като сега. Абатът би се възмутил до смърт от това! Кой те научи да говориш така.

Тя вдигна рамене.

— Моите родители имаха роби от племето ерс. Повече от нас научиха езика ви, а също и от моята майка. Но не си спомням някой да е правил разлика между добри и лоши думи.

— Тогава аз ще ти обясня разликата, глупаво момиче, или ще трябва да те върна обратно на милостта на Мак Кугън!

Астрид въздъхна тежко. Явно й беше необходим по-голям опит, отколкото бе смятала отначало.

— Добре, де. Продължавай, ако обичаш — каза тя примирено.

— Следващата молитва е на разсъмване и…

— Боже Господи, та кога спят тия хора?

— Пак направи това!

— Кое?

— Спомена Божието име напразно. Не се ли чуваш, когато го произнасяш?

— Не. Май че не.

— Тогава… тогава изобщо не говори, като стигнем в манастира. Казах на абата, че си глухоняма. И сега разбирам колко правилно съм постъпил!

— Искаш да кажеш да не говоря дори и на тебе?

— Разбира се, би могла, но не и когато има други хора наоколо.

— Много често ли ще има други хора наоколо?

— Ако ме оставиш да довърша, ще ти обясня всичко… До къде бях стигнал? — разтревожи се Лон от прекъсната си мисъл. Беше с това странно момиче по-малко от час, а вече стомахът му се свиваше от пълния неуспех!

Може би Мак Кугън и Блар бяха прави, когато го предупреждаваха да внимава с нея.

Но не, каза си той твърдо. Беше решил още в началото да се бори за живота й и нямаше намерение да се отказва.

— На разсъмване — напомни момичето с усмивка.

— О, да. На разсъмване. После в шест часа сутринта, в девет, в дванайсет, в три, при залез слънце и накрая — преди лягане.

Астрид без малко не изрази следващото си учудване, но се въздържа. Колкото и странни да й се струваха правилата на малкия мъж, все още признаваше, че той беше единственият й защитник и нямаше защо да го ядосва повече.

— Осем пъти на ден, така ли? А кога успявате да се наспите, да се нахраните и да свършите разни други неща?

— Успяваме. Дните са дълги, но, когато вършиш нещо в името на Бога, Той ти дава сили за това. Ще видиш.

На Астрид не й се искаше да „вижда“! Достатъчно дълго беше работила на нивите на баща си, за да разбере, че такъв тежък труд си струваше, само ако работиш на собствената си земя. Всичко друго беше самозаробване; и дъщерята на един благородник не би могла да приеме това!

— Колкото до другите правила — продължи монахът, — най-важно е да не закъсняваш за молитвите. Нито пък да се усмихваш, докато те продължават. И да си с добре подрязани нокти, когато отиваш на меса.

— Меса?

— Службата, на която се приема Светото причастие — това е кръв от кръвта и плът от плътта на Христос.

Астрид кимна и в този миг си спомни как майка й винаги настояваше за това причастие пред всеки минаващ духовник.

— О, да. Вино и хляб. Спомням си.

— И още, да не си посмяла да заспиш по време на служба!

— Пфу! Извинете, отче, но никога ли не ви хваща яд на всичките тези глупави разпореждания?

— Яд?… Разбира се, че не. Тяхното спазване е добро за нашите души.

— Души?

— Аха. Тази част от човека, която продължава да живее и след смъртта му… Можеш ли някога нарочно да си напъхаш пръста в пламъците на силен огън?

Тя се обърна и вдигна вежди, като помисли, че той се шегува.

— Разбира се, че не.

— Тогава сигурно не искаш да оставиш и душата си да гори в пламъците на ада.