Ашланд Прайс - Мира

— И какво да направя сега? Трябва ли да си отрежа гърдите.

Лицето на духовника отново се заля от червенина, и то до такава степен, че Астрид си помисли, че би могла да изпържи яйце върху него.

Лон разбираше много малко от тези неща, по обясними причини, затова се намери натясно.

— Е, не можеш ли… не можеш ли да ги привържеш по някакъв начин и да ги сплескаш?

— Да ги сплескам?!

— Аха. Ти знаеш как… да ги направиш плоски. — Зави му се свят от огорчение. Ако тези неназоваеми неща не бяха толкова големи, расото сигурно щеше да ги прикрие. Но двете възвишения толкова ясно се очертаваха и показваха, че Астрид е не само жена, но и огромна жена. И той просто досега не си беше давал сметка колко много проблеми възникваха от това.

Тя го изгледа с поглед, достатъчно яростен, за да го събори.

— Можеш ти да си „сплескваш“ твоите части, грубиян такъв — извика тя и Лон, който никога не беше чувал някой да му говори по този начин, съвсем се смути.

— Но, чуй ме, момиче — започна той отново с дипломатичен тон. — Няма никаква полза от това да се обиждаме един друг. Трябва да работим съвместно за общата цел или това ще означава край и за двама ни.

Както винаги, гласът му, този тих и спокоен глас, отново я вразуми.

— Добре тогава — отговори тя и сложи ръце на устата си. — Какво предлагаш да направя?

— Можем да накъсаме роклята ти или плаща на ивици и да овържем здраво… горната част на тялото ти.

Астрид въздъхна. Всичко ставаше все по-непоносимо.

— Надявам се да си ги нося един ден все пак.

— О, Небеса. В манастира ще намерим достатъчно дрехи.

Като въздъхна още веднъж, Астрид се обърна и отново тръгна към дърветата, където се бе преоблякла преди малко.

— Ето, отче — подаде плаща си на Лон, след като се върна. — Можеш да нарежеш това, щом мислиш, че се налага. Но останалото ще си го запазя — завърши тя и посочи престилката, обувките и роклята.

— Благодаря — отговори той, отиде при един камък и започна да реже с ножа дрехата на ивици.

Когато приготви три достатъчно дълги ленти, стана и й ги подаде.

— Дево Марийо, няма да можеш да направиш това сама, нали? — запита той.

Астрид поклати глава.

— Добре тогава. Иди отново на скритото си място, съблечи си роклята и аз ще дойда да ти помогна.

Това, разбира се, беше и за двамата твърде неприятна работа. Когато тя съблече дрехите си през главата, той се намери в затруднено положение, защото обектите на неговото внимание се оказаха на показ пред изумения му поглед!

Те, разбира се, бяха великолепни: тези тайнствени придатъци, които Лон никога не бе имал възможност да види в действителност. Беше ги виждал само на еротичните картинки и скулптури, и трябваше да признае, че независимо от всички заплахи и предупреждения на Църквата да не се гледат такива неща, изпита непреодолимо възхищение.

Трябваше да престане да я зяпа така, защото момичето вече се опитваше да се справи само и да измъкне дрехите през главата си.

— О, извинявай! Обърни се, Астрид. Аз… аз трябваше още отначало да те помоля да направиш това — измърмори той. Само че това беше негова, а не нейна грешка.

Астрид дълбоко си пое дъх, когато най-после освободи главата, после една по една и ръцете. Толкова дълго беше търпяла парцала около устата си в лагера на Мак Кугън, че вече не можеше да допусне още нещо да стои омотано около лицето й.

Макар че предната част на тялото й вече бе скрита от погледа на духовника, тя се учуди колко малко срам изпита от това, че бе видял гърдите й голи. Винаги се бе гордяла с тях. Макар че мъничко я затрудняваха при боя със саби или юмруци, другите жени й бяха казвали — когато бяха заедно в банята, — че те са твърде добре оформени. И тя бе склонна да приеме, че това е така. Монахът взе в ръка една от ивиците плат.

— Ето, поеми това, сложи си го отпред, после ми го подай отзад.

Тя направи това и след малко се усети толкова стегната, че не можеше да си поеме дъх. В името на боговете, той се оказа доста силен за хилавото си тяло.

— Не толкова стегнато, че да не мога да дишам — предупреди го тя и тръгна към най-близкото дърво, на което можеше да се подпре.

Духовникът я последва, разбира се; и имайки на ум предупреждението й, обви следващата намотка малко по-хлабаво. Третата беше още по-хлабава; и когато накрая тя отново облече расото, съвсем приличаше на мълчалив послушник и не беше нужно още стягане.

— Става ли така? — попита тя, обръщайки се към него с надежда.

Той кимна, но все още се колебаеше за нещо.