Ашланд Прайс - Мира

Астрид изтри потта от челото си и остана на място, за да си поеме дъх. След малко се почувства отново в състояние да излезе срещу ирландеца и бавно и предпазливо отиде до него. След това се наведе, за да разбере дали той наистина е в безсъзнание, или само се преструва, за да може отново да я измами.

Сърцето му продължаваше да бие. Тя вдигна една от китките му, за да провери пулса, и като се убеди, че е нормален, отново я пусна на пода. И все пак вътрешно си призна, че това я успокои. Ако го бе убила, това още повече би застрашило и нея, и сънародниците й. Освен това целувките му й бяха доставили истинско удоволствие и за нея би било истински позор да се лиши от друга такава възможност просто така по невнимание.

Реши да го завърже и да запуши устата му. При други обстоятелства би му прерязала гърлото още докато лежеше на пода. Но при положение, че трябваше да остане в лагера, докато намери сандъка със зестрата си, изглежда, че бе най-добре да не му прави нищо повече. И без това само един Господ знаеше къде точно се намира. По време на пътуването до тази чужда база тя бе останала в безсъзнание и затова нямаше никаква представа дали може да се върне обратно нито пък колко време щеше да й бъде необходимо да направи това. Жалко, че не бе успяла да разбере от предводителя къде точно се намираха златото и накитите и. Ако знаеше, това би й помогнало неимоверно много в този момент. Стигна до печалния извод че трябва да се измъкне от палатката и сама да ги потърси И все пак негодникът поне я бе научил малко да се целува, така че срещата им не се бе оказала напълно безполезна.

Астрид се изправи на крака и вдигна ръка, за да разтрие една разтегната жила на врата си. Обикновено понасяше безболезнено всякакъв вид борба, но при последния удар, с който бе повалила предводителя, леко си бе изкривила врата. Освен това подозираше, че и ударът в главата й на брега също бе допринесъл за неразположението й в момента.

Но тези неща бяха неизбежни, каза си тя стоически. Още от самото начало знаеше, че няма да бъде много лесно да се засели в родината на майка си, и тя бе благодарна за всички приключения и вълнения, които вече бе преживяла.

Започна да се оглежда за меча на предводителя Тъй като никога не можеше да се предположи със сигурност за колко време един противник ще остане в безсъзнание след такъв удар, тя знаеше, че трябва да се въоръжи и да се измъкне от палатката, докато все още можеше да го направи.

Астрид забеляза някакви дрехи на една пейка в срещуположния ъгъл на палатката и тръгна нататък, защото си помисли, че оръжието му може да е под тях. Преди да стигне там, чу, че някой се приближава и бързо застана в очакване отляво на входа.

Като наближи жилището на предводителя си, Блар О’Фейл намали крачка. Виковете и пиянските песни на войниците му пречеха да чува добре, но въпреки това бе сигурен, че преди малко бе доловил някакъв звук в палатката на Мак Куган. Затова сметна за най-добре да провери лично.

Винаги бяха спазвали известни правила с предводителя. Единият от тях оставаше относително трезвен, докато другият пиеше. Нямаше смисъл да ги нападнат в тъмното и да ги заварят и двамата пияни. Единият трябваше да бъде винаги готов да поведе другите на бой. Тази вечер се бе паднало на Блар да бъде въздържател. И неговият в общи линии твърде трезв разум му подсказваше, че нещо не е наред в палатката на предводителя.

За съжаление успя много скоро да се убеди в това. Извика високо името на Мак Куган и отметна платнището на входа. Като прекрачи прага обаче, видя, че той лежи на пода или мъртъв, или в безсъзнание. Главата му бе опряна в един сандък на другия край на палатката, а пленницата, която бяха взели, не се виждаше никъде.

„Тя го е убила“ — помисли си той. Тази отлично владееща меча уличница бе успяла някак да се развърже, да удари Мак Куган по главата и да избяга в нощта. Но като влезе по-навътре и усети, че някой го хвана отзад той разбра, че изводът му не бе съвсем правилен.

— Къде ми е зестрата? — попита го груб женски глас и едновременно с това усети на гърлото си острие на нож.

Блар не отговори. От една страна, той бе твърде изненадан, а от друга — просто не знаеше отговора. В действителност не бе надзиравал разтоварването на плячката, затова не можеше да каже къде точно се намира нейният сандък.

— Не зная — успя да каже накрая той.

Тя притисна ножа още по-силно към гърлото му. Още малко и щеше да го пререже.

— Кажи ми веднага, да те вземат дяволите, или ще останеш там, където си.