Ашланд Прайс - Мира

Освен това той вонеше. Не само че ръцете му бяха лепкави, но при тази близост тя долови някаква остра миризма, която говореше, че седмици наред се бе потил и облекчавал в условия, далеч по-тежки от тези на обикновените цивилни хора.

Не че й правеше впечатление това. Повечето ирландци миришеха, защото църквата заклеймяваше къпането на цялото тяло. Точно в този момент направи разликата. Норвежецът, който я бе хванал, не излъчваше такава миризма, а напротив — ухаеше на нещо много приятно. Това наистина подкрепяше твърдението на старата Киарда, че викингите си позволяват твърде често да се къпят, и то в благоуханна вода.

Но те бяха различни. Те бяха езичници, припомни си Мира, като се опита да се освободи от внезапно появилия се в съзнанието й образ на чужденеца и да престане да го анализира.

Защо пък? След като Мак Куган обиждаше сетивата й, защо да не си мисли за достойнствата на другия? Защото щеше да се изчерви. Така щеше да се изчерви при спомена за него, че Наял отново щеше да си помисли, че я възбужда с авансите си. И, Господ да й е на помощ, точно това ставаше в момента.

Ерският шампион, сякаш измъчен да отговаря на всяко нейно изражение, се наведе към нея и с многозначителен тон прошепна:

— Днес ще ти покажа, че мислим еднакво.

— Не е вярно! — изсъска с възмущение тя.

Отново направи безуспешен опит да си измъкне ръката от неговата. За щастие беше спасена от майка си, която миг след това сервира овесената каша със зеленчуци. Наял, който се нуждаеше от двете си ръце, за да държи хляба и лъжицата, най-накрая я пусна. От своя страна Мира изтегли ръката си, твърдо решена да седне върху нея веднага щом приключи с обяда.

Този момент бързо настъпи. Парата от лучената супа на майка й, изглежда, засили „аромата“ на Мак Куган и така й се повдигна, че успя само да опита яденето.

Следобедът не мина по-гладко. След обяда останалите от племето започнаха един по един да идват в колибата и преди Мира да се усети, всички се заеха да насърчават Наял да рецитира някои от ужасните си стихове, които съчиняваше, докато си почиваше от войнските си подвизи.

Мира искаше да се измъкне тайно през вратата преди декламацията, но така я бяха оградили, че не можеше да мръдне. Отново се оказа в капан, този път жертва на накъсаното стихосложение и измъчените рими на самохвалните дитирамби на Мак Куган.

Той се беше изправил наперено до огнището. Единият от огромните му, обути в сандали крака бе стъпил върху каменната плоча. Присъстващите разчистиха около него достатъчно място, за да могат всички да го виждат, докато споделя с тях последното си вдъхновение.

Точно в този момент Мира почувства такова непреодолимо желание да се изсмее на глас, че трябваше да прехапе долната си устна. От усилие обаче очите й се напълниха със сълзи.

Напомни си, че не трябва да го наблюдава, и наведе поглед към грубо издяланата маса пред нея. Може би, ако не го гледаше как се опитва да си придаде измъчен израз на врял и кипял, би могла да издържи рецитацията, без да й се налага да симулира пристъп на кашлица.

Боже Господи! Ако Мира бе сметнала правилно, той беше поставил цели три излишни срички там, където трябваше да има само седем. А римите звучаха достатъчно изкуствено, за да говорят сами по себе си.

Тя се чудеше колко дълго ще издържи. Като огледа крадешком стаята, не можа да си обясни как останалите успяваха да си придадат такъв благоговеен израз. Къде беше прословутият усет на ирландците за финес, точност и вярност към традиционните литературни структури. Нима хората бяха полудели, за да вземат такъв дебелак за поет? „Това можеше да се очаква от един самозван предводител. Кой можеше по-добре да опише подвизите на героя от него самия?“ — напомни й един вътрешен глас.

Мира отново прехапа устни, за да не направи гримаса. Тя обаче не успя да прикове поглед към масата достатъчно бързо. Докато оглеждаше лицата на околните, Мак Куган улови и задържа погледа й и всички присъстващи ясно разбраха, че следващата строфа се отнася за нея. Докато той рецитираше, всички се обърнаха към нея и тя изведнъж се оказа център на напрегнато внимание.