Ашланд Прайс - Мира

Но той знаеше и презимето на Киарда. Твърдеше, че името на майка му е Елана Мак Айл, а без съмнение Киарда носеше същата фамилия. След опозоряващия я престой при викингите бедната жена бе останала стара мома и се бе прибрала в разграбеното укрепление. После заедно с онези, които бяха оцелели след нападението на викингите, тя се бе присъединила към някакви роднини по бащина линия, които живееха в съседство и бяха създали клана, от който произхождаха тя и сестрите й.

Не, всичко това не можеше да се научи просто така, чрез някакво ясновидство. В твърденията на този норс трябваше да има поне малка частица истина.

— Съгласна ли си? — попита я отново Кейлин, като раздразнението в гласа й най-накрая изтръгна Мира от мислите й.

— С какво?

— Че Наял е много по-едър от онези двамата норвежци — повтори тя, като се обърна назад очевидно за да провери дали все още стоят на скалата, която бе останала далеч зад тях.

— Там ли са още? — попита Мира, благодарна на сестра си, че й бе спестила затруднението да търси отговор сама за себе си.

— Не.

Мира си пое дълбоко дъх и най-накрая усети, че започва малко по малко да се успокоява от вълнението, което я бе обзело.

— Благодаря ти, Света Богородице! А сега, Кейлин, да си остане между нас, но не мисля, че Наял е по-голям.

— Сега може ли да тичаме? — попита Брияна, като погледна Мира умоляващо. — Викингите не се виждат повече.

— А? Ако трябва. Но първо ми дайте да нося кошниците, парцаланки такива! И без друго ще ни струва достатъчно усилия да обясним как сме изпуснали третата кошница.

Момичетата, които изглеждаха учудващо спокойни след всичко, което се бе случило, бутнаха кошниците в ръцете й и поеха тичешком към форта.

— Хей, вие двете, нито дума на никого! — силно извика след тях Мира. — Това е моя работа, защото съм най-голяма.

„Нищо няма да кажат“ — помисли си тя и не направи никакво усилие да ги настигне. А даже и да видеше, че някоя от тях я вика, нямаше достатъчно сили, за да ги догони. И въпреки всичко се чувстваше осквернена. Нямаше значение, че и косъм от главата й не бе паднал, този рус чужденец от скалата, този воин, който твърдеше, че има кръвна връзка с рода й, всъщност бе влязъл в нея. Той бе проникнал в сърцето и ума й чрез хвалби и молби, и тя знаеше, че ще присъства в мислите й още дълго време.

— Само две кошници? — учуди се майка й, когато малко по-късно Мира влезе в семейната колиба.

Девойката прекоси стаята и постави двете кошници на масата. След това, като прибра разпилените от вятъра кичури коса, се отпусна върху една скамейка до масата и въздъхна уморено.

— Да, майко. Бяхме горе на една от скалите и Бри изпусна нейната. Много съжалявам.

Майка й изцъка с език и се върна до огнището, където бъркаше нещо в котлето.

— А защо не слезе долу да я вземеш, момиче? Нямаше да я оставиш така лесно, ако знаеше с колко труд се прави.

Мира сви рамене и качи краката си върху пейката, доволна, че най-накрая ги е разтоварила от тежестта след толкова дълго време ходене и събиране на ягоди.

— Зная, мамо, и по-късно ще се върна да я взема. Обещавам ти. Момичетата започнаха да огладняват и аз си помислих, че е най-добре да се приберем вкъщи.

Госпожа Мак Игън прекъсна работата си, за да хвърли един смръщен поглед на дъщеря си. За учудване на Мира изражението на майка й изведнъж стана присмехулно.

— Какво се е случило? Много си бледа.

Мира можеше само да се надява, че неудобството, което изпита при този въпрос, щеше да върне достатъчно цвят върху лицето й.

— Аз ли? — запъна се тя, като не можа да измисли друг отговор.

— Ами ти, разбира се. Да виждаш някой друг тук? Изпратих сестрите ти до Ейлис да донесат малко сирене за обяд.

Тя отново повдигна рамене.

— От силното слънце, може би. Горе на скалите е горещо, нали знаеш.

Майка й кимна с глава, като вдигна ръка да попие потта от челото си с ръкава на туниката.

— И долу край този огън също.

При тези думи тя взе един изстинал хляб, нож от полицата над огнището и отиде да го нареже на масата.

През това време Мира разглеждаше наведеното й лице. Майка й беше една от по-светлите жени в племето. Имаше кестенява коса и розов тен на лицето, който я правеше да изглежда винаги така, като че ли й е прекалено топло и всеки миг ще припадне от изтощение. Видът й обаче много лъжеше. Мира бе разбрала от горчив опит, че тя има физиката на вол. Въпреки че бе закръглена по природа и доста наедряла, докато носеше всяко едно от шестте си деца, когато се налагаше, тя се движеше с удивителна бързина, особено ако трябваше да накаже някое от децата.