Ашланд Прайс - Мира

След всичко, което се бе случило през последните няколко часа, светът се бе преобърнал наопаки за нея. Дългогодишният защитник на форта се бе превърнал в неин екзекутор, а очарователният норс, когото бе срещнала, се оказа някакъв роднина.

Като се вземе предвид всичко това, избликът й можеше да се разбере, дори да й бъде простен. Колко жалко обаче, че не смееше да го обясни на родителите си. Тя вече бе твърде влюбена в чужденеца, за да рискува живота му, като се опитва да се спаси от един бой.

Мислите й бяха прекъснати, защото боричкането най-накрая приключи и баща й отново заговори. Тонът му не беше вече ядосан, а подчертано смразяващ, и без да знае защо, това й се стори още по-голяма заплаха.

— Тя ще изпрати на Наял официално извинение още днес. В него също така ще заяви съгласието си да я ухажва, ако той още желае това! Ще направи всичко това или ще я изхвърля от къщата си, преди да е настъпило полунощ! Чуваш ли, Дейдре? Ако не се подчини, няма да остане под този покрив нито ден повече!

Мира махна ръце от лицето си и остана с отворена уста при този ултиматум.

— А сега, жено, предупреждавам те, махни я оттук. Да не я виждам изобщо! Защото, ако започна да я налагам, кълна ти се, че няма да се спра.

Сайлъс Мак Игън отново се беше ядосал, но Мира и майка й не бяха толкова глупави, че да останат да го слушат. Преди Мира сама да стане, майка и я издърпа от скамейката и я бутна към вратата, като през цялото време внимаваше да са достатъчно далеч от баща и.

Време беше Мира да отиде за кошницата, която сестра й така невнимателно бе изпуснала тази сутрин. За нея бе най-добре да отиде далеч от форта за малко и добре да размисли върху това, което се бе случило.

Докато се връщаше към скалата, отново я обзеха противоречиви чувства. Тя, разбира се, се срамуваше от необуздаността си и съжаляваше за бедата, която навлече на родителите си. И въпреки това изпита някакво странно въодушевление, когато се приближи към мястото, където бе останала кошницата Такова нещо й се случваше за първи път в живота и. Макар че лицето й бе все още подуто от сълзите и косата и разрешена от изпитанията през този ден, настроението и странно се приповдигна от възможността отново да бъде толкова близо до лагера на норвежците и да зърне очарователния си нападател още веднъж.

Знаеше, че трябва да се страхува. Здравият разум й подсказваше да отиде до скалата по заобиколен път, за да не я видят чужденците. Въпреки това реши да тръгне направо. Нещо повече, направи го умишлено, без да се колебае, като че ли не я интересуваше дали ще я видят и нападнат. В действителност й беше все едно.

Нещо се бе случило с нея през последните няколко часа. Може би наред със самообладанието си бе изгубила и ума си, защото в този момент бе сигурна, че по-скоро ще умре в ръцете на викингите, отколкото да се върне във форта и да се съгласи да живее по вкуса на Наял Мак Куган.

Навсякъде цареше спокойствие, когато най-накрая стигна платото и започна да си проправя път към далечната скала, от която така трескаво беше избягала преди няколко часа. Чуваше шума на прибоя, който идваше от брега, и пресекливите крясъци на чайките над главата й. Ако не знаеше, че във вдлъбнатата основа на скалата, на която стоеше, се гуши лагерът на пришълците, наоколо нямаше нищо, което да издаде тяхното присъствие.

Те обаче бяха далеч оттук, спомни си тя. Достатъчно далеч, за да останат незабелязани толкова дълго време. Всъщност, ако не бяха палавите й сестри, тя все още нямаше да знае нищо за тях. Нямаше да знае, че на света може да има толкова привлекателен и незабравим мъж като онзи, когото бе срещнала тази сутрин.

Като стигна до склона, Мира седна на скалата. Болката от разправията с баща й напълно бе потиснала чувствата й по пътя. Но сега съзнанието, че прекрасният чужденец е там долу, най-накрая й подейства и тя трябваше първо да се успокои, преди да се спусне към издатината.

Но къде беше кошницата? В момента, в който погледна надолу и видя, че я няма, я обзе някаква паника.

Реши, че кошницата е паднала. Сигурно докато бързаше да се измъкне от викингите, тя се е преобърнала и съдържанието й се е изсипало в лагера.

Започна трескаво да търси изход. Можеше просто да се върне вкъщи и да каже на майка си, че кошницата се е разбила на скалите. Или, само при мисълта за това кожата й настръхна, можеше да се спусне надолу по склона и да попита пришълците дали не знаят нещо за нея.

Това би й дало повод отново да поговори с „най-възрастния“ от тях. Но като размисли, видя, че този повод е твърде прозрачен.