Оуън Колфър - Тайната на Артемис Фоул

— О, небеса! — промърмори Кореноплод и разбута с лакти двамата братя. Не успя да стигне далеч. Прекрачи прага и започна да повръща заедно с останалите.

Зеленика насочи камерата на каската си към болните офицери.

— Какво става тук, Вихрогоне?

— Търся. Почакай.

Тя чуваше как клавиатурата бясно трака.

— Добре. Внезапно повръщане. Гадене от пространство… О, не.

— Какво? — попита Зеленика. Но вече знаеше отговора. Може би се бе досетила в самото начало.

— От магията е — отсече Вихрогон; думите му звучаха нечленоразделно от изблика на въодушевление. — Не могат да влязат в къщата, преди Фоул да е умрял. Получава се нещо като силно алергична реакция. Това означава — невероятно, но… — това означава…

— Че са успели — довърши Зеленика. — Той е жив. Артемис Фоул е жив.

— Д’Арвит — изстена Кореноплод и повърна нова локва бълвоч върху теракотовите плочки.

Зеленика продължи сама. Трябваше да се убеди лично. Ако тялото на Фоул беше в къщата, щеше да лежи в близост до златото. В това не се съмняваше.

Същите семейни портрети я проследиха с поглед, но сега изглеждаха по-скоро самодоволни, отколкото строги. Феята се изкушаваше да ги поопърли със своя „Неутрино 2000“. Но това щеше да бъде против правилата. Ако Артемис Фоул ги бе победил, нищо не можеше да се направи. Нямаше да повдигат нови обвинения.

Тя слезе по стълбите към килията. Вратата все още се люлееше от детонацията. Един солиниев пламък отскачаше от стените като уловена в капан синя светкавица. Зеленика влезе вътре, леко уплашена от онова, което можеше да види или да не види.

Нищо нямаше. Поне не се виждаха трупове. Само злато. Приблизително двеста кюлчета. Наредени на купчина върху дюшека на леглото й. Хубави, по войнишки равни редици. Добрият стар Бътлър, единственият човек, успял да се пребори с трол и да го победи.

— Началник! Чувате ли ме? Край.

— Прието, капитане. Брой на жертвите?

— Няма трупове, сър. Намерих останалата част от откупа.

Последва дълго мълчание.

— Оставете, Зеленика. Знаете правилата. Изтегляме се.

— Но, сър! Трябва да има някакъв начин…

В разговора се намеси Вихрогон.

— Няма, капитане. Броя секундите до разпадане на времевото поле и никак не ми харесва идеята да се измъкваме по обяд на силна дневна светлина.

Зеленика въздъхна. Звучеше разумно. Народът можеше да избере часа си на изтегляне, стига само това да станеше преди разпадане на времевото поле. Просто не й беше приятно да мисли, че са били надхитрени от човек. При това юноша.

Тя огледа килията за последен път. Осъзна, че тук в душата й се бе зародила омраза, с която трябваше да се пребори рано или късно. Зеленика прибра оръжието обратно в кобура му. И колкото по-рано, толкова по-добре. Този път Фоул бе спечелил, но такива като него не почиваха на лаврите си. Скоро щеше да крои нови планове за забогатяване. И когато се върнеше, щеше да открие, че Бодлива Зеленика го чака. С голямо оръжие в ръка и с усмивка на уста.

Около периметъра на времевото поле почвата беше мека. Половин хилядолетие лошо оттичане от средновековните стени беше превърнало основите в същинско блато. Точно там Сламчо излезе на повърхността.

Меката почва не беше единствената причина да избере това място. Другата причина бе миризмата. Всеки добър копач на тунели може да различи миризмата на злато от половин километър. Сламчо Челюстокопач беше сред джуджетата с най-добро обоняние в този бранш.

Вагонетката се носеше във въздуха почти без охрана. Двама от Изтеглянето бяха поставени от двете страни на върнатата част от откупа, но в момента се надсмиваха над злополучния си началник.

— Не мо’еш се изплю толкоз надалеч, а, Чикчирик?

Чикчирик кимна и започна да имитира техниката на бълване на началника Кореноплод.

Гротескната пантомима на Чикчирик Пустодрън се оказа идеалното прикритие за дребна кражба. Сламчо беше прочистил червата си, преди да се измъкне от тунела. Последното, от което се нуждаеше, беше внезапно отделяне на газ, което да предупреди полицията за присъствието му. Нямаше защо да се тревожи. Можеше да фрасне Чикчирик Пустодрън по лицето с мокър лепкав червей и той пак не би забелязал.

За секунди джуджето прехвърли две дузини кюлчета от вагонетката в тунела. Това беше най-лесната работа, която някога му се бе отваряла. Когато прибра последните две кюлчета под земята, Сламчо едва се удържа да не се изсмее. Юлиус му бе оказал истинска услуга, като го бе въвлякъл в цялата тази работа. Нещата не можеха да се подредят по-добре. Беше свободен, богат и — което бе най-хубавото от всичко — смятаха го за мъртъв. Когато полицията на Нисшите елементи откриеше, че златото липсва, Сламчо Челюстокопач щеше да е на половин континент разстояние от имението. Ако, разбира се, полицията изобщо забележеше липсата.