Оуън Колфър - Тайната на Артемис Фоул

— Вярвам в науката почти толкова, колкото съм убеден, че не мога да те уволня, Вихрогоне. Радиацията има свойството да се задържа въпреки твърденията на някои учени, че изчезва. Никой да не излиза от совалката без предпазен костюм. Това не включва теб, Вихрогоне. Имаме костюми само за двуноги. И без това искам да останеш да следиш мониторите за всеки случай…

„За всеки случай?“ — зачуди се Вихрогон, но не каза нищо. Предпочете да си запази забележката за по-късно.

Кореноплод се обърна към Зеленика.

— Готова ли сте, капитане?

Трябваше да се върне обратно в къщата. Идеята да идентифицира три трупа не й допадаше. Но знаеше, че е длъжна да го направи. Беше единствената, която познаваше добре интериора.

— Тъй вярно, сър. Тръгвам.

Зеленика си избра черен костюм от сандъка с екипировка и го нахлузи върху анцуга. Както бяха правили по време на учение, тя провери на съответния уред здравината на вулканизираната маска, преди да я сложи на главата си. Ако имаше спадане на налягането, това показваше скъсване на гумата, което можеше да се окаже фатално при по-дълъг престой в сградата.

Кореноплод се присъедини към екипа за проникване в периметъра. Останките от Отряд Едно на Изтеглянето бяха готови да влязат в имението със същото желание, с което биха жонглирали с ръчни химически гранати.

— Сигурен ли сте, че гигантът си е отишъл?

— Да, капитан Кафяво Водорасло. Отишъл си е, по един или друг начин.

Риск не изглеждаше убеден.

— Защото този човек е лош. Мисля, че притежава своя собствена магия.

Ефрейтор Лишей се изкиска и веднага получи плесница по ухото. Промърмори нещо от рода на „ще кажа на мама“ и бързо си сложи каската.

Кореноплод усети как лицето му почервенява още повече.

— Да вървим. Вашата задача е да установите местонахождението и да приберете милиарда. Оглеждайте се за скрити бомби. Нямах доверие на Фоул, докато беше жив, и определено не му вярвам, че е мъртъв.

Изразът „скрити бомби“ привлече вниманието на всички. Представата за огромна противопехотна мина, която експлодира на височината на главите им, беше достатъчна, за да разсее безгрижието сред войниците. Никой не създаваше по-жестоки оръжия от тези на Калните създания.

Като най-младши офицер от разузнаването Зеленика беше в авангарда. И макар и да не се очакваше в имението да има вражески сили, тя забеляза как интуитивно протяга ръка към своя „Неутрино 2000“.

Къщата беше нечовешки тиха, чуваше се само пращенето на последните няколко пламъчета солиний. Сред това мълчание витаеше смъртта. Имението беше нейна обител. Зеленика я надушваше. Зад средновековните стени лежаха телата на милиони насекоми, а под дъските на пода — на паяци и мишки.

Те предпазливо се приближиха към вратата. Зеленика провери района с рентгенов скенер. Под плочите на алеята имаше само пръст и гнездо на мъртви паяци.

— Чисто е — каза тя в микрофона си. — Влизам. Вихрогоне, отваряш ли си ушите?

— С теб съм, скъпа — отговори кентавърът. — Освен ако не стъпиш на противопехотна мина, в този случай ще бъда в стаята за операции.

— Улавяш ли признаци на живот?

— Не и след синия облак. Навсякъде имаме огнища на остатъчна топлина. В повечето случаи солиниеви пламъци. Ще загаснат чак след ден-два.

— Но няма радиация, нали?

— Точно така.

Кореноплод изсумтя недоверчиво. През слушалките сумтенето му прозвуча като слонски рев.

— Мисля, че ще трябва да претърсим къщата по старомодния начин — подсмръкна той.

— Само побързайте — посъветва ги Вихрогон. — Давам най-много пет минути до присъединяването на имението Фоул към останалия свят.

Зеленика мина през мястото, където някога имаше врата. Полилеят леко се полюшваше в резултат на труса при детонацията на бомбата, но иначе всичко беше така, както го помнеше.

— Златото е долу. В килията ми.

Никой не отговори. Или поне не с думи. Някой успя да хлъцне. Право в микрофона. Зеленика се обърна. Риск се беше сгънал на две и притискаше с ръце стомаха си.

— Не се чувствам много добре — изстена той.

Думите му бяха излишни, като се имаше предвид локвата повърнато, в която беше нагазил и с двете си обувки.

Ефрейтор Лишей въздъхна, вероятно премълчал поредното изречение, съдържащо думата „мама“. Вместо това от устата му изригна силно концентриран стомашен сок. За съжаление, Лишей не бе успял да вдигне визьора си, преди да му прилошее. Гледката не беше от приятните.

— Уф! — възкликна Зеленика и натисна бутона за вдигане на визьора на ефрейтора. Цунами от храносмлян порцион се изля върху черния костюм на Лишей.