Тери Пратчет - Малки богове

Някой го ръгна в реброто. Дъхът му спря при тази внезапна връзка между истинския живот и веригата на мисълта, и инстинктивно посегна за камата си.

— О! — каза той.

Лу-Тце кимна, усмихна се и посочи с метлата си че Дякон Ворбис стои на мястото от пода, което той Лу-Тце, иска да помете.

— Здрасти, противен дребен жълт глупако — каза Дякон Касп.

Кимване, усмивка.

— Никога не казваш дори и една шибана дума а? — попита Дякон Касп.

Усмивка, усмивка.

— Идиот.

Усмивка. Усмивка. Поглед.

Ърн се отдръпна назад.

— Така — рече той — сигурни ли сте, че сте разбрали всичко?

— Лесно е — отвърна Симони, който седеше на гърба на Костенурката.

— Разкажи ми отново — каза Ърн.

— Поддържаме огъня в огнището — каза Симони.

— После, когато червената стрелка посочи XXVI, завъртаме месинговия кран; когато бронзовата свирка засвири, дърпам големия лост. И карам като дърпам въжетата.

— Точно така — каза Ърн. Но той все още изглеждаше изпълнен със съмнение. — Това е прецизно устройство — каза той.

— А аз съм професионален войник — каза Симони. — А не суеверен селянин.

— Чудесно, чудесно. Ами… ако си сигурен…

Беше им останало време да довършат някои последни неща по Движещата се Костенурка. По черупката имаше назъбени крайчета и шипове по колелата. И разбира се, отточната парна тръба… не беше много сигурен за нея…

— Това е просто едно устройство — каза Симони. — Не представлява проблем.

— Дайте ни тогава един час. Докато ние отворим вратите, вие тъкмо ще имате време да стигнете до Храма.

— Добре. Ясно. Тръгвайте. Сержант Фъргман знае пътя.

Ърн погледна към парната тръба и прехапа устни. Не знам какъв ефект ще има върху врага, помисли си той, но на мен ми изкарва акъла от ужас.

Брута се събуди или поне престана да се опитва да заспи. Лу-Тце си беше отишъл. Може би метеше някъде.

Той заскита из изоставените коридори на послушническото отделение. Часове щяха да минат преди да бъде коронован новият Ценобиарх. Преди това трябваше да се направят десетки други церемонии. Всеки, който беше някой, щеше да е на Мястото и околните площади, а така също и още по-големия брой хора, които не бяха въобще никой. Сестините бяха празни, безкрайните молитви останаха неизпяти. Цитаделата можеше да е мъртва, ако не се чуваше огромното неопределимо фоново бучене на на десетки хиляди хора, които мълчат. Слънчевата светлина се процеждаше през светлинните източници.

Брута никога не се беше чувствал по-самотен. Пустошта представляваше весел празник в сравнете с това. Снощи… снощи, с Лу-Тце, всичко беше изглеждало толкова ясно. Снощи той беше с настроението да се противопостави на Ворбис там и тогава. Снощи изглеждаше сякаш има шанс. Всичко беше възможно снощи. Това беше проблемът с всички „снощи“. Винаги ги следваше „тази сутрин“.

Той излезе на кухненското ниво, след което се озова навън сред света. Наоколо се мотаеха един-двама готвачи, които подготвяха церемониалното ястие от месо, хляб и сол, но те не му обърнаха никакво внимание.

Той седна отвън пред една от кланиците. Тук някъде имаше, знаеше го, задна врата. Може би именно днес никой няма да го спре, ако излезе навън. Днес щяха да гледат за нежелани хора, които искат да влязат.

Той просто може да замине. Пустошта му се беше сторила доста приятна, ако не се броят жаждата и глада. Свети Унгулант с лудостта си и гъбите си сякаш живееше много добре. Нямаше никакво значение дали се лъжеш, стига да не го разбереш, и да го правиш добре. В пустинята животът беше толкова по-прост.

Но на портата стояха една дузина стражи. Гледаха студено. Той се върна обратно на мястото си, забутано в един ъгъл, и мрачно се загледа в земята.

Ако Ом беше жив, той определено би могъл да изпрати знак, нали така?

Една решетка до Брутовите сандали се повдигна сама на няколко сантиметра от земята и се отмести настрани. Той се вгледа в дупката.

Появи се една закачулена глава, отвърна на погледа му, и изчезна отново. Чу се подземен шепот. Главата се появи отново, последвана от тяло. Измъкна се върху калдъръма. Отметна назад качулката. Мъжът се ухили съзаклятнически на Брута, вдигна пръст пред устните си и тогава, без предупреждение, се хвърли върху него със зловещо намерение.

Брута се преметна през паветата и обезумял от ужас вдигна ръце, щом видя блясъка на метала. Една мръсна ръка го сграбчи през устата. Острието на нож оформи драматичен и много окончателен силует на светлината…