Майкъл Конъли - Сребърен куршум

Той погледна към масата на обвинението, после към адвоката си, който седеше на първия ред в галерията. Дори да бяха репетирали отговора на този въпрос, в момента никой от тях не можеше да му помогне.

— Не съм го извършил — каза накрая.

— Значи сте невинен за престъплението, в което ви обвиняват, така ли?

— Абсолютно.

— Ами грабежите? Никакви престъпления ли не сте извършили по време на безредиците?

— По тоя въпрос се позовавам на Петата поправка — след кратко мълчание, по време на което отново погледна адвоката си, отвърна Торънс.

Точно това очаквах всъщност. Продължих със серия въпроси, с които целях да не му оставя друг избор, освен да се инкриминира или да откаже да отговори, като се позове на закрилата на Петата поправка. Накрая, след като го направи шест пъти, на съдията му писна от подчертаването на едно и също, и ме върна на конкретния проблем. Неохотно се подчиних.

— Добре, стига за вас, господин Торънс. Да се върнем към познанството ви с господин Удсън. Бяха ли ви известни подробностите за това двойно убийство, преди да се запознаете с обвиняемия в затвора?

— Не, господин адвокат.

— Сигурен ли сте? Случаят беше отразен изключително подробно в медиите.

— Аз съм в затвора бе, човек!

— В затвора няма ли телевизор и вестници?

— Аз вестници не чета, пък телевизорът в модула е счупен, откакто съм там. Направихме го на въпрос и казаха, че щели да го оправят, ама ми оправиха кура.

Съдията предупреди Торънс да си сдържа езика и свидетелят се извини. Продължих:

— Според данните от затвора господин Удсън е пристигнал в модула на пети септември, а според доказателствения материал на обвинението вие сте се свързали с прокуратурата на втори октомври, за да съобщите за неговото предполагаемо признание. Това нормално ли ви се струва?

— Ами да, струва ми се нормално.

— Но не и на мен, господин Торънс. Искате да убедите съдебните заседатели, че затворник, обвинен в двойно убийство, който може да бъде осъден на смърт, си е признал пред човек, когото е познавал от няма и месец, така ли?

Торънс сви рамене.

— Тъй си беше.

— Така твърдите вие. Какво ще получите от прокуратурата, ако господин Удсън бъде осъден за тези престъпления?

— Не знам. Нищо не са ми обещавали.

— С вашето досие и повдигнатите ви в момента обвинения, на вас ви предстоят повече от петнайсет години затвор, ако ви осъдят, нали така?

— Това не ми е известно.

— Нима?

— Да. С тия работи се занимава адвокатът ми.

Той не ви ли е казвал, че ако не направите нещо по въпроса, може да влезете в затвора за много дълго време?

— Нищо такова не ми е казвал.

— Ясно. Какво поискахте от прокурора в замяна на показанията си?

— Нищо. Нищо не искам.

— Значи свидетелствате, защото сте убеден, че това е ваш граждански дълг, така ли? — попитах саркастично.

— Точно така — възмутено се тросна той.

Вдигнах дебелата папка от катедрата, за да я види.

— Позната ли ви е тази папка, господин Торънс?

— Не. Поне не си я спомням, не.

— Сигурен ли сте, че не сте я виждали в килията на господин Удсън?

— Никога не съм влизал в неговата килия.

— Сигурен ли сте, че не сте се промъкнали вътре, за да прегледате папката с доказателствения материал, докато господин Удсън е бил в дневната, в банята или в съда?

— Сигурен съм.

— В килията на моя клиент е имало много следствени документи, свързани с обвинението му. В тях са посочени някои от подробностите, за които свидетелствахте сутринта. Това не ви ли се струва подозрително?

Торънс поклати глава.

— Не. Знам само, че както си седеше на масата, той ми разправи какво е извършил. Беше му кофти и ми се изповяда. Да не съм виновен, че хората ми се изповядват?

Кимнах, като че ли му съчувствам за това тежко бреме на човек, с когото хората споделят тайните си, особено ако се отнасят за двойни убийства.

— Разбира се, че не сте, господин Торънс. Бихте ли повторили пред съдебните заседатели точно какво ви разказа той? И без да прибягвате до съкратената версия, с която отговорихте на въпросите на господин Винсънт. Искам да чуя точно какво ви е казал моят клиент. Моля, повторете неговите думи.

Торънс се умълча, сякаш ровеше в паметта си и подреждаше мислите си.

— Ами, значи седяхме сами — започна накрая, — и той просто се разприказва, че му било кофти за онова, дето бил извършил. И к’во си извършил, питам го, и той ми разправи за оная нощ, когато убил ония двамата, и че му било адски кофти.