Майкъл Конъли: Сребърен куршум

Винсънт невъзмутимо наведе поглед към масата и спокойно се зае да подрежда папките пред себе си. После каза тихо:

— Не искам да продължаваш разпита.

— Добре. Тогава стига си се инатил и ми предложи сделка, която да мога…

— Ще се откажа от смъртното наказание. От двайсет и пет години до живот, без право на предсрочно освобождаване.

Без колебание поклатих глава.

— Това не ми върши работа. Преди да го отведат, Удсън ми каза, че иска да рискува. Точните му думи бяха „Можем да спечелим“. И според мен той е прав.

— Тогава какво искаш, Холър?

— Съгласен съм максимум на петнайсет. Мисля, че ще мога да го убедя да приеме.

Прокурорът рязко поклати глава.

— В никакъв случай. Ако се съглася с такава присъда за две хладнокръвни убийства, ще ме пратят да подреждам архива. Минимумът, на който мога да се съглася, е двайсет и пет с право на предсрочно освобождаване. Това е. По сегашните правила може да излезе след шестнайсет-седемнайсет години. Не е зле за престъплението, което е извършил — да убие две хлапета за нищо и никакво.

Погледнах го и се опитах да разчета лицето му. Реших да повярвам, че това наистина е минимумът, до който може да отстъпи. И имаше право — сделката наистина не беше лоша за онова, което е извършил Барнет Удсън.

— Не знам — отвърнах. — Мисля, че ще каже да рискуваме.

Винсънт поклати глава и ме погледна.

— Тогава ще трябва да го убедиш, Холър. Защото аз не мога да сляза под този минимум, а ако продължиш разпита, с кариерата ми в прокуратурата сигурно е свършено.

— Чакай малко, какво искаш да кажеш, Джери? Че аз трябва да ти разчиствам лайната, така ли? Спипвам те по гол задник и въпреки това моят клиент трябва да го поеме отзад, а?

— Искам да кажа, че предложението е честно за човек, който е извършил такова престъпление. Повече от честно. Иди да поговориш с него и му приложи чара си, Мик. Убеди го. И двамата знаем, че няма дълго да се задържиш в Бюрото за служебна защита. Някой ден може да ти потрябва услуга от мен, когато останеш сам в големия лош свят и не получаваш редовна заплата.

Мълчаливо продължих да се взирам в него, пресметнах взаимно изгодността на предложението. Аз му помагам и после той ми помага, а Барнет Удсън излежава няколко годинки повече в панделата.

— Ще има късмет, ако остане жив пет години, камо ли двайсет — продължи Винсънт. — Какво значение има за него? Обаче ние с тебе дълго ще работим заедно, Мики. Можем да си помагаме един на друг.

Бавно кимнах. Той беше само с няколко години по-голям от мен, но се опитваше да се държи като стар мъдрец.

— Проблемът е, Джери, че ако постъпя както предлагаш ти, повече няма да мога да погледна клиент в очите.

Изправих се и си събрах папките. Имах намерение да отида при Барнет Удсън и да му кажа да поеме риска.

— Ще се видим след почивката.

Беше малко рано за проверката на Лорна Тейлър. Обикновено изчакваше поне до четвъртък. Никога не се обиждаше във вторник. Отговорих, като си мислех, че е нещо повече от проверка.

— Лорна?

— Къде си, Мики? Търся те цяла сутрин.

— Ходих на джогинг. Току-що излизам от душа. Добре ли си?

— Да. А ти?

— Разбира се. Какво има?…

— Съдия Холдър иска спешно да те види — например преди час.

Това ме изненада.

— Защо?

— Не знам. Обади се Микейла, а после и самата Холдър. Това само по себе си е необичайно. Питаше защо не отговаряш.

Знаех, че става дума за Микейла Гил, секретарката на съдията. А Мери Таунс Холдър беше председател на Лосанджелиския съдебен съвет. Фактът, че се е обаждала лично, не ми звучеше като да ме канят на годишния бал на правосъдното министерство. Мери Таунс Холдър не звънеше на адвокати без наистина сериозна причина.

— Ти какво й каза?

— Само че днес нямаш съдебни заседания и може да си отишъл на голф.

— Аз не играя голф, Лорна.

— Виж, не успях да измисля нищо друго.

— Няма нищо, ще й се обадя. Дай ми номера й.

— Не й се обаждай, Мики. Направо иди при нея.

Съдията иска да те види в кабинета си. Много ясно ми даде да го разбера и не пожела да ми каже защо. Тъй че просто иди.

— Добре, тръгвам. Трябва да се облека.

— Мики? — Да?

— Наистина ли си добре? Знаех смисъла на думите й. Знаех какво ме пита. Не искаше да се явя при съдията, ако не съм готов за това.

— Не се безпокой, Лорна. Добре съм. Ще се оправя.

— Хубаво. При първа възможност ми се обади да ми кажеш какво става.