Джеймс Клавел - Гай-джин (Част I)

Щом Анжелик се изравни с него, очите на Струан се усмихнаха. Той се влюби открито в нея от първия момент, когато я видя преди четири месеца в Хонконг, от първия ден, когато тя пристигна… и превзе острова с щурм — с руса коса, идеална кожа, дълбоки сини очи, с приятен чип нос, с овално лице. То не можеше да се нарече красиво, но притежаваше странна привлекателност, от която секва дъхът, истинска парижанка; нейната невинност и младост прикриваха някаква постоянно доловима, макар и несъзнателна чувственост, дето просто умоляваше да бъде задоволена, и това в един свят на мъже без подходящи жени за съпруги, без особена надежда да си намерят спътница в Азия, във всеки случай не и такава като нея. Повечето мъже бяха богати, някои от тях — царе на търговията.

— Не обръщайте внимание на туземците, Анжелик — прошепна Струан, — те изпитват само страхопочитание пред вас.

Французойката се ухили. Кимна с глава като императрица:

— Merci, Monsieur, vous etes tres aimable! 9 9 Благодаря, господине, много, сте любезен! (фр.) — Б.пр.

Струан беше много доволен и съвсем уверен сега. „Съдбата, джос, Господ ни събра заедно — помисли си въодушевен, като кроеше планове кога да поиска от баща й разрешение за женитба. — Защо не по Коледа?

По Коледа ще бъде отлично. Ще се оженим през пролетта и ще живеем в Голямата къща на хълма Виктория в Хонконг. Зная, че майка ми и баща ми вече я обожават. Боже мой, надявам се той наистина да е по-добре. Ще вдигнем огромно коледно тържество…“

Когато излязоха на пътя, те бързо напреднаха, като внимаваха да не пречат на движението. Но дали им харесваше, или не тяхното неочаквано присъствие сред огромното мнозинство от недоверчиви японци, които никога не бяха виждали хора с такъв ръст, облик и цвят, и преди всичко девойката — наред с цилиндрите им и рединготите, с тесните като тръби панталони и ботушите за езда, както и нейните ботуши, дрехи за езда и цилиндърът й с модно перо и дамското седло, — всичко това неизбежно предизвика задръстване.

И Кентърбъри, и Струан внимателно наблюдаваха талазите от идващи насреща им хора, макар винаги да им сторваха път. Нито един от белите мъже не почувства, а и не очакваше никаква опасност. Анжелик яздеше наблизо, като се преструваше, че не обръща внимание на зяпачите, нито на ръката, която сякаш случайно се опитваше да я докосне, шокирана от начина, по който мнозина мъже нехайно запретваха кимоната си, излагайки на показ оскъдните си препаски и откровената си голота:

„Скъпа ми Колет, ти никога няма да ми повярваш — продължи, тя мислено писмото до най-добрата си приятелка в Париж, което щеше да довърши вечерта, — но огромна част от безбройните носачи по обществения главен път носеха само тези нищо и никакви препаски, дето почти нищо не скриват отпред и се превръщат в тънка ивица между бутовете отзад ! Кълна се, че това е самата истина, и мога да ти съобщя, че много от туземците са доста космати, макар че повечето им части са малки. Чудя се дали Малкълм…“

Усети, че се изчервява.

— Столицата, Филип — опита се да завърже разговор тя, — наистина ли е забранена?

— Според споразумението не е. — Тайърър бе силно поласкан. Само няколко минути, и тя вече се отказа от обръщението „господине“. — Според споразумението всички легации трябва да бъдат в Йедо, в столицата. Казаха ми, че сме се евакуирали от Йедо миналата година след нападението срещу нашите. По-безопасно е да бъдем в Йокохама под закрилата на флотските оръдия.

— Нападение ли? Какво нападение?

— О, няколко луди, наречени ронини… някакви си убийци извън закона… та дузина луди нападнали нашата легация посред нощ. Британска легация! Можете ли да си представите нахалството им! Подлеците убили един сержант и един часови…

Той млъкна, тъй като Кентърбъри се извъртя от пътя, задържа коня си и посочи с камшика.

— Вижте там!

Спряха до него. Сега можеха да видят високите, издължени знамена, вдигнати високо от редици самураи, които стъпваха тежко иззад завоя на няколкостотин ярда пред тях. Всички пътници се разпръснаха, бързо захвърлиха вързопи и паланкини надалеч от пътя, ездачите светкавично скочиха от конете, после всички коленичиха от двете страни на трасето с наведени глави; мъже, жени, деца застинаха неподвижни. Само самураите останаха прави. Докато кортежът минаваше край тях, те почтително се кланяха.

— Кой е този, Филип? — попита развълнувано Анжелик. — Можете ли да четете техните знаци?