Джеймс Клавел - Гай-джин (Част I)

„Койко е права, сега виждам. Язу щеше да усети номера ми и да прочете истинските ми мисли. Нейното влияние над Нобусада трябва да спре, или с мен е свършено. Не е ли точно за това другият начин на тълкуването: «Мощта на моя праотец». Спокойно могат да ми набучат главата на кол заради нея!“

— Не плачи, малката ми — измърмори Йоши, сигурен, че сега може да й се довери.

И докато Койко се успокои, и после го приласкае в третото си сърце, най-тайното й сърце — първото за всички по света, второто само за близките от семейството, третото никога не се показваше пред никого, — та в третото си сърце тя въздъхна мълчаливо с облекчение, че е изкарала поредната проверка, защото това сигурно беше проверка.

„Твърде опасно е за него да пази такова предателство живо, но много по-опасно е за мен да го притежавам. О, да, моят красив господар, лесен за обожаване, за да се смее и играе любовните игри и ти да се преструваш, че си в екстаз, когато влиза в теб — и да помниш, че в края на всеки ден си изкарала едно коку. Мисли за това, Койко-чан! Едно коку на ден, за да си част от най-вълнуващата игра на земята, с най-възхваляваното име на земята, с един млад, красив, невероятен мъж с огромна култура, чийто член е най-добрият, който някога си пробвала… и в същото време да печелиш повече богатство от всеки друг.“

Ръцете й, устните й и тялото й му отговаряха изкусно, отваряха се, затваряха се, разтваряха се повече, поемаха го, водеха го, помагаха му, бяха един изящен, съвсем вярно настроен инструмент, с който той да поиграе; позволяваха му да се приближи към края. Койко се преструваше, че стига до екстаз, караше го да се гмурка в нея отново и отново, но внимаваше да запази част от енергията и остроумието си, защото той беше мъж с ненаситен апетит — наслаждаваше се на любовния акт, никога не бързаше, но винаги продължаваше напористо. Тя го пускаше да върви, възпираше го, докато го остави да влезе и стигне момента на облекчението.

Настъпи тишина. Йоши спеше, в съня тялото му не беше неприятно. Тя героично се въздържаше да не помръдне ни най-малко, за да не наруши покоя му. Добре беше задоволен от уменията й — бе сигурна в това. Последната й, най-съкровена, развеселяваща я мисъл, преди да потъне в съня, бе: „Чудя се как Кацумата, Хирага и техните приятели шиши ще тълкуват «мечът на моите деди…»“

Понеделник, 1-ви октомври

На няколко мили южно от Киото, в здрача се водеше ожесточена ариергардна схватка между бягащите войски на Сацума и силите на Господаря от Чошу, Огама, който напоследък бе заграбил от тях контрола над „Дворцовите порти“. Кацумата, майсторът на меча от Сацума, тайният шиши, подкрепян от сто самураи на коне, се сражаваше на няколко мили на юг, за да осигури оттеглянето на господаря Санджиро и на основните сили на Сацума. Те ги превъзхождаха значително по численост. Местността беше равниста, вятърът бушуваше, носеше тежка воня на човешки тор от полетата, а над главите им — зловещи буреносни облаци.

Кацумата отново поведе яростна атака, проникна през предните редици и се насочи към знамената на Огама, даймио на Чошу, чиито войски също бяха на коне, и свирепо ги отблъснаха с тежки загуби; подкрепления се втурнаха, за да защитят своя водач.

— Всички войски в атака — изкрещя Огама. Той беше на двайсет и осем, възтежък, яростен мъж, с лека ризница от бамбук и метал и с военен шлем, с изваден и окървавен меч. — Обходете тези кучета! Заобиколете ги! Искам главата на Санджиро!

Адютантите веднага се втурнаха да предадат заповедите му.

На три или четири мили оттам господарят Санджиро и останките от войските му бързаха за крайбрежието и Осака, разположени на двайсетина мили, за да потърсят лодки; те трябваше да ги отведат на южния остров Кюшу, в безопасната им столица Кагошима, на четиристотин морски мили на юг.

Общо имаше около осемстотин войни, добре въоръжени фанатични самураи, решени да се втурнат обратно и да се включат в битката, все още огорчени от своето поражение и от оттеглянето си от Киото преди седмица. Огама беше предприел внезапна нощна атака, обкръжи казармите им и ги подпали, анулирайки тържествения мораториум помежду им.

С много загуби хората от Сацума си пробиха път навън от града към селото Фушими, където Санджиро яростно ги прегрупира, а отрядите на Чошу ги следваха по петите.

— В капан сме.

Един от капитаните се обади:

— Господарю, предлагам незабавна контраатака на Киото.

Кацумата се намеси недвусмислено: