Чарлз Буковски - Любовни истории на обикновената лудост

„Да.“

„Какво ще кажете за тях?“

„Нищо.“

„И това вие наричате писателска работа?“

„Това е най-доброто, което бих могъл да напиша.“

„Имам двама сина, които учат журналистика в един от най-добрите колежи, и НАДЯВАМ СЕ…“

Посочи към страниците, мръсните говна, с ръка, обсипана с пръстени, която никога не бе работила по фабриките, нито бе влизала в затвора и каза:

„Надявам се, че синовете ми никога няма да пишат като вас.“

„Можеш да бъдеш спокоен.“ — обещах му.

„Буковски, мисля, че нашата среща приключи.“

„Да“ — казах. Запалих цигара, станах, почесах разкапания си корем и излязох.

Втората среща бе по-кратка, отколкото очаквах. Естествено занимавах се с важната си и глупава служба, когато мегафонът изръмжа:

„Хенри Чарлз Буковски, в кабинета на директора!“

Оставих работата си, взех разрешение от личното си плашило и отидох до кабинета. Секретарят на директора, едно старо и сиво човече, ме изгледа отгоре до долу.

„Вие ли сте Чарлз Буковски?“ — попита разочарован.

„Да, мой човек!“

„Последвайте ме, моля!“

Последвах го. Огромна сграда. Изкачихме няколко стъпала, минахме по един дълъг коридор и влязохме в голяма мрачна стая, която водеше до друга, още по-голяма и още по-мрачна. Двама мъже седяха в единия край на поне стометрова маса. Седяха под единствената светлина в стаята. А на другия й край — един стол за мене…

„Заповядайте“ — каза секретарят и си отиде.

Направих няколко крачки. Двамината станаха.

Ето ни в мрака, едва разпръскван от слабата светлинка. Необяснимо защо през главата ми мина мисълта за някакви убийства.

И си помислих: в Америка сме, татенце, Хитлер умря. А може би не?

„Буковски?“

„Да.“

Подадохме си ръце.

„Седнете.“

Готино, бейби.

„Да ви представя господин… от Вашингтон“ — каза единият, който беше от тукашните велики говна.

Нищо не отговорих. Хубав абажур. Дали е направен от човешка кожа?

Говореше господин Вашингтон. Държеше досие с куп книжа вътре.

„И така, господин Буковски…“

„Слушам.“

„Вие сте на четиридесет и седем години и работите от единадесет години за Правителството на Щатите?“ 3 3 Буковски е работил на държавна служба в Съобщенията.

„Да.“

„Първият ви брак е продължил две години и половина. След това сте получили развод и бихме желали да узнаем кога сте сключили брак с дамата, която днес е ваша съпруга.“

„Не съм сключвал брак.“

„Имате едно дете, нали?“

„Да.“

„На колко години е?“

„На четири.“

„Не сте ли женен?“

„Не.“

„Плащате ли издръжката за детето?“

„Да.“

„Колко?“

„Почти законното.“

Облегна се назад на стола си. За около четири-пет минути никой не проговори.

И тогава върху масата се появиха няколко екземпляра от „Отвореното путле“.

„Вие ли водите рубриката «Бележките на един развратен старец»?“ — попита господин Вашингтон.

„Да.“

Подаде един екземпляр на господин Лос Анджелис.

„Виждали ли сте този екземпляр?“

„Не, не съм го виждал.“

Най-отгоре на рубриката ми беше нарисуван един огромен кур с крака, един ГИГАНТСКИ, подвижен кур. Разказвах как веднъж, когато бях фиркан, скъсах задника на един приятел, обърквайки го с моето гадже. После две седмици не ме оставяше на мира. Историята беше истинска.

„И това вие наричате писане?“ — попита господин Вашингтон.

„Не знам какво да ви кажа. Но смятам, че е много смешна история. Не мислите ли, че е смешна?“

„А… рисунката?“

„Подвижният кур ли?“

„Да.“

„Не съм го рисувал аз.“

„Не се ли занимавате с подбора на илюстрациите?“

„Вестникът се монтира всеки вторник вечерта.“

„Не сте ли там всеки вторник вечерта?“

„Предполага се, че трябва да съм тук всеки вторник вечерта:“

Известно време мълчаха, прелистваха „Отвореното путле“ и преглеждаха статиите ми.

„Знаете ли — каза господин Вашингтон, — не би имало проблем, ако продължавахте да се занимавате с поезия, но сега, когато пишете тези неща…“

Показа вестника.

Почаках две минути и трийсет секунди. После казах: „Да не би това да означава, че трябва да смятаме ръководството на Държавната поща за ново поколение литературни критици?“

„О, не, не! — каза господин Вашингтон. — Нямахме това предвид.“

Седях и чаках.

„Пощенските служители трябва да се държат по определен начин. Вие сте публични лица. Трябва да сте пример за благоприличие.“

„Изглежда — казах, — заплашвате с уволнение моята свобода да се изразявам. Нещо, което навярно ще заинтересува Синдикатът…“