Хорхе Букай - Писма до Клаудия

Аз искамизразява избор.

Всички тези доводи ясно показват, че когато се нуждая от нещо, създавам очакване. Очакването не се свързва с план за действие, а единствено с двузначно поведение спрямо това, което би се случило: от една страна, натрапчивото желание то да се случи, а от друга — страхът да не би това да не стане.

Ако изживявам желанията си като необходимост и не получа очакваното, аз се обричам на унищожение.

Между другото, този пример ясно онагледява начина, по който създаваме собствените си страхове. Страхът винаги е измислица на съзнанието, „чувство на провал, дошло от миналото, което проектираме в бъдещето“.

Както вече ти казах, ако единствената действителносте настоящето, то тогава всичко, което проектирам в миналото и в бъдещето, е продукт на ума ми и следователно не съществува.

Ако се разбунтувам, се изправям срещу заплахата да ме обземе „безнадеждност“, която не се изразява в липсата на надежда, а по-скоро в безкрайното лутане между надеждата и убеждението, че тя няма да се сбъдне.

Мнозина ще се съгласят, че това ни обрича на безкрайно мъчение.

Съществува и трета възможност: истинскатабезнадеждност. С други думи, пълното отсъствие на очакване: когато не очаквам нищо от бъдещето си.

А защо да не позволя на всичко, което ми се случва, да ме изненадва? Защо да не живея всеки миг от живота си, без да се надбягвам с настоящето — и вместо това да чувствам пълноценно онова, което ми се случва туки сега?

Ако се съсредоточим върху тази мисъл, непременно ще си кажем: „Много е трудно“. Да, много е трудно. И какво от това?

Много по-лесно е да не се обвързваме с действителността. По-лесно е да избягаме в миналото или в бъдещето. По-лесно е да посрещаме всяка ситуация, след като сме си я представили стотици пъти и сме премислили всички алтернативи… Още по-добре е, ако сме ги прехвърляли в ума си хиляди пъти… Дори милиони, нали?

Защо не се посветим единствено на това да планираме, да си представяме? Да мислим! Или да се молим на добрия Господ или на съдбата да не ни забравят; да гадаем бъдещето с помощта на пророчества, астрология или ясновидство и така да сме винаги добре подготвени за онова, което предстои.

Всичко това ми напомни на онзи стар виц за човека, който бил на посещение в една лудница и видял как пациентите скачали в басейна с вик: „Колко ще е хубаво в четвъртък!“. Човекът се приближил към един от санитарите и го попитал:

— Какво ще се случи в четвъртък?

— В четвъртък ще напълнят басейна с вода — отговорил санитарят.

Клаудия,

Щастието се състои в това да позволим на всички случки да се случат.

Написала го е Бари Стивънс 9 9 Американска писателка и гещалттерапевт (1902–1985 г.). — Б.пр. .

„Щастието се състои (да!) в това да позволим на всички случки да се случат“.

Мила приятелко,

Права си. Животът не е лесен… Но пък е толкова красив, че именно красотата му го прави лесен.

Понякога нещата, с които съм се заел, се усложняват и не се получават. Тогава ми е от полза да наблюдавам онова, което се случва, и да участвам в него, без да се насилвам да проявявам геройство. (Не вярвам в геройствата.)

Почти винаги се случва нещо. Ако съм търпелив, успявам да пристъпя в следващия момент, където се оказва, че късче от всичко, което не се е получило, ми е полезно; нещо в него ме обогатява; цялата ситуация ми помага да израсна.

Нека за момент предположим, че наистина си се объркала.

Е, и?

Какво се случва с объркването ти?

Изживяваш го като грешка.

Грешката е провал.

В провала се съдържа предварителното очакване, че ще успееш.

Очакването е предразсъдък.

Предразсъдъкът е условност.

Условността не е нищо друго, освен врата, която затварям за себе си.

Ако изживяваш всяко объркване като грешка, всеки път затваряш една врата пред себе си.

Объркването е просто част от процеса на научаване (ако не бъркам, няма как да израствам).

Объркванетое възможност да направя нещо по нов начин, да проявя творчество. Когато бъркам, аз осъзнавам собствената си смелост, а понякога — дори собствената си глупост.

Глупостта ми! Познавам много малко хора, чиято глупост може да се сравнява с моята, когато реша да я извадя на бял свят. Най-лошото от всичко (или най-хубавото от всичко) е, че колкото повече се забавлявам с глупостта си, толкова повече я поощрявам и тя продължава, продължава и продължаааааааавааааа…