Хорхе Букай - Писма до Клаудия

Аз правех интерпретации, препоръчвах различно поведение, съветвах и предписвах лекарства, но най-вече изисквах от пациента да се излекува .

Често, въпреки моята намеса , пациентите показваха подобрение… Сега разбирам защо. Чувствали са се обичани и ценени. В някои случаи фактът, че аз съм се заел с тях, подобряваше симптомите им и това нарушаваше порочния цикъл на отчаяние, фрустрация, абулия 6 6 Патологично безволие. — Б.пр. , депресия… и отново отчаяние.

Един ден попаднах на книгата „Психодрама“ на Джейкъб Морено 7 7 Австрийско-американски психиатър от еврейски произход, роден в Румъния (1889–1974 г.). Основател на психодрамата, социометрията и един от пионерите на груповата психотерапия. — Б.пр. . „Най-после!“, казах си аз. Техниката беше мобилизираща, изчерпателна и конкретна.

Започнах да се свързвам с колеги, практикуващи този метод на лечение. Колкото повече изучавах и наблюдавах действието на психодраматичните техники, толкова по-силно ме увличаше тяхната динамика; теоретичният език обаче бе твърде повлиян от психоанализата, което не ми допадаше.

Някой ми препоръча „Аз съм добър, ти си добър“ на Томас Харис. Макар че книгата е написана в стила на американските бестселъри, забелязах, че посочва някои допирни точки между трансакционния анализ и психодрамата, които биха могли да се използват съвместно.

Тогава започнах да чета Ерик Берн 8 8 Американски психиатър от канадски произход (1910–1970 г.), създател на трансакционния анализ. — Б.пр. . От Берн усвоих изключително ценни елементи, които често прилагам в сегашната си работа и вярвам, че ще ги използвам и в бъдеще. Тези елементи са съвсем ясни, прости, дидактични и най-вече полезни.

Вярно, че в началото схематизмът им донякъде ме смущаваше, но този недостатък беше толкова незначителен, че не му отдавах особено значение.

Берн, психодраматичните техники и моята собствена интуиция подпомагаха дейността ми в продължение на няколко години. Мисията ми на терапевт ми се струваше все по-ясна и се чувствах по-свободен при работата си в кабинета.

Преди няколко години отново се срещнах със Сулема Леонор Саславски (професионалната ми майка), която всички наричат Хули.

Хули и аз се запознахме няколко месеца преди да завърша медицина. По онова време участвах в младежка театрална група и бяхме поставили спектакъл, чието конферансие бях аз.

Една вечер, след края на представлението, някой ме запозна с доктор Саславски. Заговорихме се и тя спомена, че е лекар психиатър. Аз й казах, че до дипломирането ми остават три изпита и че желанието ми е да специализирам психиатрия.

Хули ми подаде визитната си картичка.

— Ако искаш, обади ми се в болницата, след като завършиш — каза тя. — Може да постъпиш в екипа ми.

Дипломирах се на двайсет и трети май същата година, което се падаше петък. В понеделник, на двайсет и шести, отидох в болницата да потърся доктор Саславски. Хули беше на сутрешна визитация. Чаках я два часа. Когато ме видя, веднага си спомни за мен и за поканата, която ми бе отправила. Попита ме какво искам. Отговорих, че ми е предложила да започна работа в болницата и че…

Прекъсна ме и отново ме попита какво искам. Казах, че тази болница се слави с добрия си отдел по психопатология, поради което…

Хули въздъхна, взря се в мен и за трети път ме попита какво искам.

— Да се уча — отговорих.

— Добре. Утре в седем и половина да си тук.

Двете години, които прекарах в болницата край Хули, бяха трудни и плодотворни. Един ден, два месеца след като бях започнал работа, ни извикаха да прегледаме пациент, приет в Обща хирургия. Хули го разпита, прочете историята на заболяването, поговори с лекуващия лекар и след това назначи лечение. Излязохме от болничната стая и се запътихме към кафенето.

— Аз не бих предписал медикаментозно лечение — обадих се.

Хули се закова на място, обърна се към мен и каза:

— Ти не. Аз да.

(Минаха години, преди да проумея това нейно „педагогическо поведение“.)

Когато напуснах болницата, престанах да се виждам с Хули. Години по-късно Лита ме помоли да й препоръчам добър терапевт жена. Тъй като много обичам Лита, си казах: „Трябва ми не просто добър терапевт, а най-добрият“. Кой беше най-добрият? Доктор Саславски, разбира се. Потърсих я. Открих телефонния й номер в справочника на някаква благотворителна организация. Обадих й се. Уговорихме се да се видим в единайсет часа в една зимна съботна сутрин.