Хорхе Букай - Писма до Клаудия

Бих оприличил трябва да на пещерен човек, който пренася на рамене камък, тежащ цял тон: пещерният човек се поти, пъшка, оплаква се, всичко го боли, но продължава…

Когато кажа избирам , камъкът няма да изчезне, но в този случай си го представям качен върху примитивна двуколка, а нашият човек седи на нея и я управлява. Изражението му се е променило. Знае, че стига да поиска, може да слезе.

Вдетинявам се, но какво от това. Толкова обичам да се чувствам дете!

Бих искал тези писма да са без думи — да са просто безмълвни рисунки или скулптури, които да ти помогнат да почувстваш това, което чувствам аз.

Очевидно е обаче, че артистичните ми способности са твърде ограничени в сравнение с това, което искам да изразя, така че засега ще се задоволя с думите, макар те често да са недостатъчни.

Знам, че ти можеш да разбереш всичко — дори това, което казвам с думи.

Мила приятелко,

Мисля, че е най-добре да се започне с книгите на Кришнамурти.

Поне аз започнах така.

След като се дипломирах, започнах специализация — първо в болницата, след това в различни клиники и най-накрая — в собствените ми лутания, подобно на мнозина мои колеги.

Далеч по-лесен беше пътят на онези, които избраха психоанализата: индивидуална терапия, учебни групи, дидактична терапия и толкова.

За мен обаче този път не водеше доникъде. Знаех, че психоанализата е само един от седемдесетте — или повече — метода на психотерапия, а аз бях решил да избирам .

През годините, прекарани в клиниките, се бях занимавал почти без изключение с пациенти, страдащи от различни психози. Подходът при тях се свеждаше до простичка, искрена и безусловна проява на внимание и сърдечност. Всичко останало — медикаменти, клинични изследвания, място на лечение — беше допълнение към това, което Майкъл Балинт 5 5 Британски психоаналитик и биохимик (1896–1970 г.). — Б.пр. нарича „лекарят като лекарство“. Научих се обаче да го предписвам предпазливо, внимавайки дозите да не са нито твърде малки — поради което не биха постигнали нужния ефект, — нито прекомерно големи, тъй като това лекарство, подобно на конвенционалните лекове, може да предизвика натравяне, отхвърляне от организма или странични действия.

По онова време бях убеден, че аз лекувам пациентите си. С други думи, вярвах, че единствената разлика между мен и племенния магьосник, който контактува с могъщите божества, се свежда до времето и пространството, че по същество двамата сме равни. Може би моята роля бе дори по-важна: тъй като не съм особено вярващ, по някакъв начин приех, че аз самият съм божество. Въпреки че точно тази мисъл не бе ми хрумвала никога, помня, че някои мои действия биха могли да послужат за доказателство за подобна претенция.

По-късно възгледите ми се промениха: не аз лекувах, а медицината. („Медицината“… „Лечението като изкуство“…) Ама че важност! Ама че арогантност! Ама че суетност! Ама че глупост!

Много години по-късно осъзнах, че медицината не е в състояние да лекува каквото и да било; за мое огромно съжаление, аз също.

С изключение на хирурзите (които в действителност не лекуват, а само отстраняват разни неща) и на антибиотиците, медицината се свежда единствено до това да помага на болния, да оказва „логистична“ подкрепа на лечебния процес и да предлага набор от предписания, позволяващи този процес да се развива по-бързо, по-безболезнено или по-предвидимо.

В такъв случай, каква е нашата роля?

Да бъдем нащрек.

Акушеро-гинекологията твърди, че девет от всеки десет раждания протичат нормално и без нужда от професионална интервенция. В десетия случай основното предписание за професионалиста е да ограничи намесата си до минимум.

Това съотношение е валидно и в сферата на психичното здраве.

Но нека се върна към разказа си.

По онова време изпитвах неутолима жажда за знания. Поглъщах цялата литература, която успявах да намеря по специалността: биологична психиатрия, психоанализа, поведенческа терапия, психофармакология и дори символна терапия (?). Всичко беше полезно. Всичко ми беше от полза.

Вече бях започнал да приемам пациенти у дома си на частно. Техниката на лекуване, която прилагах, бе напълно интуитивна. Защо онова, което даваше резултат при пациентите с психози — а именно вниманието и интересът към личността им, — да не е ефикасно и при невротиците?