Робер Мерл - Малвил

— С два гласа срещу един — казвам аз с равен глас — незабавната подялба е гласувана. Тя ще се извърши под контрола на дарителите. Тома и Жаке ще са отговорници.

Тома, който продължава да разговаря оживено с Кати (ще я обрисувам с подробности по-късно, като остана свободен), се доближава последван от Жаке и тълпата послушно им дава път, за да влязат в дюкянчето на Лануай. Поглеждам бързо към пожълтелия и разгромен Фабрьолатр. Трябва да е много глупав, за да се съгласи на предложението ми и сам да гласува, като по този начин показа изолираността си. Давам си сметка, че сам по себе си този простак не представлява нищо. Играта се води от силата, скрита зад зелената врата.

Лануай се залавя с усърдие за работа и докато разрязва хляба, виждам, че Анес стои с бебето си малко встрани, като оставя мъжа си да се реди на опашка. Тя ми се вижда поотслабнала, но все така приятна с русите си блестящи на слънцето коси и със светлокафявите очи, които продължават да ми се струват сини. Приближавам се. Чувствувам, че у мен се събужда някогашната слабост, която изпитвах към нея. И тя ме гледа с топли и тъжни очи, като че иска да ми каже: „Виждаш ли, Еманюел, ако се беше решил преди десет години, днес щях да бъда в Малвил.“ Зная. Ето още едно от нещата, които не съм извършил в живота си. И за което често мисля. Докато разменяме така мислите си, подема се разговор. Галя по бузката бебето й — бебето, което би могло да бъде мое. Научавам от Анес, че е момиче и че ще навърши осем месеца.

— Изглежда, Анес, че ако не бяхме дали кравата на Ла Рок, ти нямало да се съгласиш да повериш детето си на Малвил. Така ли е?

Тя ме гледа с възмущение в очите.

— Кой ти го каза? Не е станало дори и дума!

— Много добре знаеш кой.

— Ах, тоя! — казва тя със сдържан гняв.

Но аз забелязвам, че и тя понижава глас.

В тоя момент виждам с крайчеца на окото си Фабрьолатр, който се отправя крадешком към зелената врата.

— Господин Фабрьолатр! — извиквам аз силно.

Той се спира, обръща се и очите на всички се устремяват към него.

— Господин Фабрьолатр — казвам аз жизнерадостно усмихнат, като се приближавам към него, — намирам за много неблагоразумно да се отдалечавате по време на делбата!

Продължавам да се усмихвам, хващам го под ръка и му казвам полунашега, полунаистина:

— Да не вземете да събудите Фюлбер. Както знаете, той е човек с крехко здраве. Има нужда от много сън.

Чувствувам как отпуснатата му и без мускули ръка трепери под моята и без да го пусна, довеждам го със ситни стъпки до дюкянчето.

— Но господин свещеникът трябва да бъде предупреден за вашето пристигане — казва той с безизразен глас.

— Няма нищо бързо, господин Фабрьолатр. Само осем и половина е! Вижте какво, я идете и помогнете на Тома да разпредели дяловете.

И той ме послушва! Подчинява ми се! Толкова е мекушав и глупав, че участвува в подялбата, с която не е бил съгласен! Скръстил ръце под кожената си престилка, Марсел си позволява да се майтапи на висок глас, но само той, никой не го последва освен Пимон. Но Пимон — сега малко ме е срам да го гледам след твърде нежния разговор, който съм имал с очите на жена му.

Упътвам се към Кати, но старият Пужес ме спира. Добре го познавам. Ако си спомням точно, той сега трябва да е на седемдесет и пет години. Дребен, с малко тлъстина, малко коси, малко зъби и съвсем малко желание за работа. Единственото, което има в изобилие, са мустаците му в някакъв бледожълтеникав цвят, които висят както у галите от двете страни на устата му и с които той явно се гордее, защото честичко ги поглажда с лукаво изражение. „Аз, Еманюел — ми казваше той, като го срещах в Малжак, — наглед съм нищо, ама всичките съм ги турил в джоба си. Най-напред жена ми, дето пукна. Това първо. Истинска усойница, ти я познаваше. После, на шестдесет и пет години пипвам земеделска пенсия и хоп, давам чифлика срещу пожизнена рента. И си карам спокойничко в Ла Рок, като смуча от две страни и си живея, дето се вика, за сметка на английския крал. Нищо не пипвам! Десет години все така! И още не е свършено. Щото ще умра на деветдесет като баща си. Така че остават ми още петнадесет години да си карам тоя хубав живот! И други ми плащат!“

Срещах Пужес и мустаците му в Малжак, защото всеки ден, дори и в сняг, той изминаваше на колело петнадесетте километра от Ла Рок до Малжак, за да изпие две чашки бяло вино в кръчмата, която Аделаид бе отворила по-късно до бакалницата си. Две чашки, не повече. Едната той си я плащаше. А другата тя го черпеше, каквато си беше добра за старите познати. И там също Пужес използуваше. Безплатната чашка я пиеше бавничко.