Робер Мерл - Малвил

— А що за тип е Газел?

— Истинска жена! — казва Марсел и се разсмива и на мене ми става хубаво, като го виждам да се смее, защото винаги съм го виждал радостен в дюкянчето му, с искрящи черни очи, потръпваща брадавица и с разлюлени херкулесови рамене от смях, който той трябва да сдържа заради гвоздеите в устата си, които взема един по един, преди да ги закове в обущата. И колко много обичам начина, по който ги забива, право, съвсем отвесно, без да сбърка нито веднаж и при това с каква скорост!

— Газел — продължава той — е вдовец на около петдесет години. Но ако искаш да се забавляваш, върви да го видиш сутрин в дома му в десет часа, като домакинствува с коси, завързани в тюрбан да не се изпрашат, че търкане, че лъскане, че мазане и всичко това за нищо, защото живее в замъка! И е предоволен! Така нищо не се цапа в къщи!

— А иначе?

— А, не е лош човек в душата си, но какво искаш, той вярва. И благоговее пред Фюлбер! Все пак, ако дойде в Малвил, добре ще е да се пазиш от него.

Гледам го.

— Той никога няма да дойде да живее в Малвил. Другарите ме избраха в неделя вечер за абат на Малвил.

Евелин изпуска палците ми, обръща се и ме разглежда изплашено, но прочетеното по лицето ми навярно я успокоява, защото веднага отново заема предишното си положение. А Марсел разтваря широко очи и уста и миг след това започва гръмко да се кикоти.

— Ти си съвсем като чичо си, слушай! — казва той между два пристъпа. — И колко жалко, че не живееш в Ла Рок! Щеше да ни отървеш от тази гад! Забележи — продължава вече сериозно, — ако трябва да пристъпим към решителни мерки и аз съм помислил. Но тук мога да разчитам само на Пимон. А Пимон да посегне на свещеник!…

Гледам го мълчаливо. Тиранията на Фюлбер трябва да е много тежка, щом човек като Марсел мисли така.

— Слушай — казва той, — миналата неделя ти не даде ли хляб на Фюлбер, когато е тръгнал от Малвил?

— Хляб и масло.

— Абе научихме го от Жозефа. За щастие тая е бъбрица.

— Този хляб беше за вас.

— Много добре разбрах, но както и да е.

Той разперва двете си черни, сякаш щавени ръце.

— Ето докъде сме стигнали — казва Марсел. — Утре, ако Фюлбер реши ти да умреш, ще умреш. Да предположим само, че откажеш да отидеш на литургията или да се изповядаш, и готово! Дажбата ти се намалява. О, няма да ти я отнеме съвсем, не! Реже от нея. Малко по малко. И ако вземеш да ръмжиш, Арман ти пристига на кратко посещение в къщи. О, не и при мене! — продължава той и се изправя. — Все още малко се страхува от мен Арман. Заради това.

От предния джоб на кожената си престилка той изважда острия като бръснач нож, с който разрязва подметките. Светкавично бързо. И веднага го слага на мястото му.

— Слушай, Марсел — казвам аз след малко. — Ние двамата с теб се познаваме отдавна. Ти познаваше и чичо ми, а и той те уважаваше. Ако искаш да дойдеш да живееш в Малвил с Кати и Евелин, ние ще те приемем на драго сърце.

Евелин не се обръща, но вкопчила двете си ръце върху моите палци, притиска ръцете ми на гърдите си със сила, която ме смайва.

— Благодаря ти — отговаря Марсел и сълзи се появяват в черните му очи. — Наистина благодаря. Но не мога да приема. По две причини: първо, нарежданията на Фюлбер.

— Нареждания ли?

— Е да, представи си: господинът издава разпоредби съвсем сам, без да пита никого. И ни ги чете от амвона в неделя. Първа разпоредба — знам я наизуст: премахва се частната собственост в Ла Рок и всички недвижими имущества, магазини, хранителни стоки и доставки, намиращи се в границите на крепостта, принадлежат на ларокската енория.

— Не е възможно!

— Чакай! Това не е всичко. Втора разпоредба: никой жител на Ла Рок няма право да напуска градчето без разрешението на енорийския съвет. А този съвет — който той назначи! — се състои от него, Арман, Газел и Фабрьолатр.

Смаян съм. Предпазливостта, която бях проявил дотогава по отношение на Фюлбер, сега ми се вижда напълно излишна. Освен това от три четвърти часа бях чул и видял достатъчно, за да се убедя, че режимът на Фюлбер би намерил много малко защитници, ако отношенията с Малвил се развалят.

— Разбираш, нали, че енорийският съвет никога няма да ми разреши да замина — продължава Марсел. — Обущарят е нещо много полезно. Особено сега.

Извиквам буйно:

— Пет пари не давам за Фюлбер и за неговите разпоредби! Хайде, Марсел, вземаме те с нас и ти сменяме квартирата!

Марсел клати тъжно глава.

— Не. И ще ти кажа истинската причина. Не искам да изоставя тукашните хора. О, много добре зная, че не са твърде храбри. Но все пак, ако не съм тук, ще стане още по-лошо. Двамата с Пимон все пак малко ги възпираме тия господа. А не искам да изоставя и Пимон. Би било много грозно.