Робер Мерл - Малвил

Той продължава:

— Но ако искаш да вземеш Кати и Евелин, вземи ги. От известно време Фюлбер все подкача Кати да отиде в замъка да се грижи за домакинството му. Нали ме разбираш? Като не се брои Арман, който също обикаля подире й.

Изтръгвам палците си от ръцете на Евелин, завъртам я и я улавям за раменете.

— Можеш ли да си държиш езика, Евелин?

— Да.

— Тогава слушай, ще нравиш каквото ти каже Кати и нито дума, чуваш ли?

— Да — отговаря тя сериозно като съпруга, която дава дума за вярност.

Прикованите й тържествено в мене големи сини очи, уголемени още повече от кръговете под тях, ме забавляват и вълнуват и като се старая да задържа и двете й ръце, за да не се вкопчи отново в мен, навеждам се и я целувам по двете бузи.

— Разчитам на теб — казвам аз и ставам.

В този момент чуваме откъм улицата силни викове, после шум от тичане по паважа и в малката стая изниква запъхтяна Кати, която вика от вратата:

— Елате бързо! Арман ще се бие с Колен!

И веднага изчезва. Изскачам от стаята с бързи крачки, но като забелязвам, че Марсел идва подире ми, спирам се на прага.

— Понеже държиш да останеш тук — казвам му на диалект, — ще направиш добре да не се намесваш и да пазиш детето да не върви в краката ми.

Когато стигам до каруцата, Арман е в много тежко положение и крещи. Жаке и Тома му държат двете ръце. (Тома с някакъв ключ.) Пред него, зачервен като петел, Колен размахва над главата му парче оловна тръба.

— Ей, ей, какво става тук? — казвам с най-миролюбив глас.

Обръщам Колен и заставам с гръб към Колен, между него и Арман.

— А вие двамата, пуснете Арман! Нека обясни!

Тома и Жаке се подчиняват, твърде доволни в себе си от моята намеса, защото е минало време, откакто държат Арман неподвижен и тъй като Колен не се решава да го набие, положението им е доста деликатно.

— Тоя! — казва Арман също така облекчено и ми показва Колен. — Другарят ти ме обиди.

Разглеждам го. Напълнял е Арман, откакто не сме се виждали. Само той е напълнял в Ла Рок. Висок, дори по-висок от Пейсу. Широките му рамене и мощният му врат издават голяма сила. А и с реномето, което имаше, достатъчно беше, преди бомбата, да се появи на някой бал, за да се изпразни залата.

Впрочем кой знае дали поради изпразването на балните зали той не можа да си намери момиче и да се ожени, макар че в замъка бе с месечна заплата, имаше безплатно жилище, отопление и осветление. И ето че по липса на съпруга е трябвало да се задоволи със старите тенджери и с преварените супи в градчето, от което съвсем се е озлобил. Вярно, че с бледите си очи, със съвсем белите си клепки и вежди, смачкания нос, издадената брадичка и с пъпките си той не е много привлекателен. Но най-после въпросът не е там. И най-грозният мъж си намира жена. Онова, което не харесват у Арман, освен грубостта му, е, че не обича да работи. Обича само да плаши. Затова му се сърдят, че си дава вид на управител или на горски пазач, а не е нито едното, нито другото. Впрочем той си е измислил някаква униформа като на военните, от която се отвръщат и последните симпатии: старо кепе, черно кадифено сако с позлатени копчета, панталон за езда, също черен, и ботуши. И пушка. Да не забравим пушката. Дори когато ловът е забранен.

— Оскърбил те е? — казвам аз. — Какво ти каза?

— Каза ми: „Плюя на теб“ — отговаря Арман злобно. — „Плюя на теб и на разпоредбата ти.“

— Така ли каза? — питам аз, като се завъртам кръгом и се възползувам от това, че съм с гръб към Арман, за да намигна на Колен.

— Да — отговаря все още зачервеният Колен. — Казах му да…

Прекъсвам го.

— Невъзпитан простак, не те ли е срам? — казвам високо на нашенско наречие. — Ще си вземеш думите веднага назад, защото не сме дошли тук да нагрубяваме хората.

— Добре, хайде, вземам ги — казва Колен, който влиза веднага в играта. — Но той пък ме нарече „малко дупе“.

— Това ли каза? — обръщам се аз към Арман и го гледам строго.

— Той ме ядоса — отговаря Арман.

— Хубаво де, браво, и ти не си поплюваш. Защото „дупе“ е много по-лошо, отколкото „плюя на теб“. И в края на краищата тук ние сме гости на свещеника от Ла Рок. Все пак, Арман, не бива да прекаляваме. Ние ви докарваме една крава, половин теле два месени хляба и кило масло, а ти ни наричаш „дупета“.

— Само него нарекох „дупе“ — казва Арман.

— Нас или него, все едно. Хайде, Арман, и ти като него ще си оттеглиш думите.

— Щом това ти прави удоволствие — отговаря Арман без всякакво желание.

— Браво! — казвам аз с чувството, че може би ще е неблагоразумие да отивам по-нататък с изискванията си. — Е, добре, това е! Сега, след като сте се придобрили и вече можем да говорим спокойно, за какво става дума? Каква е тази разпоредба?