Робер Мерл - Малвил

Спомням си за една разходка на двадесет и пет километра, нощем, с велосипед, заедно с другарите ми от Клуба , плюс час и половиновото изкачване до най-високия връх в департамента (512 м), за да видим изгрева на слънцето. Това са неща, които се вършат, когато си на петнадесет години и с опиянение, което по-късно се изгубва. За жалост. Човек би трябвало да живее, като отдава по-голямо внимание на живота. Той не е толкова дълъг.

— Ела — казвам на Тома. — Ще оседлаем конете и ще отидем да гледаме това от Пужад.

Така и правим, без да се измием и без да закусваме. Пужад, над Малжак, е най-високият хълм в този край. Вземам Малабар и както обикновено оставям Амарант на Тома, тъй като Малабар все още иска немалко внимание, докато Амарант е самата кротост.

Тази разходка призори до Пужад заедно с Тома остави дълбоки следи у мен, не че се случи нещо — бяхме само слънцето и ние, не че бе казано нещо важно — не си и отворихме устата. Не че и онова, което видяхме от връх Пужад бе красиво: една изгоряла страна, чифлици в развалини, почернели ниви, дървета-скелети. И все пак над всичко това имаше слънце.

Докато стигнем до хълма, неговият възлязъл високо над хоризонта диск преминава от червено към розово и от розово към бледорозово. Въпреки че дава приятна топлина, човек може да го гледа, без да премигва, толкова е забулено. Удавена във вода, земята се изпарява от всички страни. Тя изпуска мъгла, която изглежда още по-бяла от това, че овъглената земя е мастиленочерна.

Спрели конете един до друг на Пужад към изток, ние чакаме, без да продумаме, слънцето да се освободи от изпаренията. Когато най-после успява — това става изведнаж, кобилата и жребецът наострят едновременно уши, сякаш са изненадани от необичайно явление. Амарант дори изцвилва лекичко от страх и обръща глава към Малабар. Той веднага й захапва устата, което, изглежда, я успокоява. Понеже главата й е обърната към мен, забелязвам, че тя премигва с учудваща скорост, много по-бързо, струва ми се, от човека. Вярно е, че Тома е сложил ръка пред очите си, като че ли клепачите не му стигат. И аз правя като него. Блясъкът е едва поносим. По болката, която предизвиква, си даваме сметка, че сме живели от два месеца в полумрака на избено помещение. Но щом се приспособявам, еуфорията замества болката. Гърдите ми се разтварят. Странно нещо, гълтам въздуха дълбоко, сякаш светлината може да се вдишва. Струва ми се също, че очите ми се отварят по-широко от всякога и че и аз се разтварям с тях. Същевременно от къпането в тази светлина изпитвам нечувано чувство на освобождение, на лекота. Обръщам Малабар, за да почувствувам на гърба и тила си слънчевата топлина. И за да изложа към нея последователно всичките части на тялото си, започвам да се въртя в раван на върха на хълма, последван веднага от Амарант, която не чака подканваме от Тома, за да тръгне подир жребеца. Гледам земята в краката си. Размекната, напоена от дъжда, тя вече не е прашна. Възстановила си е живия вид. В нетърпеливостта си аз търся по нея белег на нова растителност и дори оглеждам по-малко пострадалите дървета, като че ли по тях мога да различа някакви пъпки.

На следния ден решаваме да пожертвуваме бичето Пренс. В Малвил имаме вече Еркюл, бика от Блатото . В Ла Рок също имат един бик. Запазването на Пренс си губи вече смисъла и тъй като ще дадем Чернуша на Ла Рок, а Маркиз храни двете си телета, на нас ни трябва млякото на Пренсес.

„Пожертвуването“ — такъв е лицемерният термин, употребяван в специализираните списания за убиването на животно — бе нещо ужасно. Защото, щом й отнехме Пренс, Пренсес започна да мучи, да ти се скъса сърцето. Миет, която бе галила Пренс до последния момент, седна на камъните и се разплака с горещи сълзи. Това все пак има добър ефект, защото тоя вид „жертви“ възбуждаше дотогава Момо до крайна степен и той надаваше диви крясъци през цялото време, докато траеше срамната операция. Но като видя Миет да плаче, Момо млъкна, опита се да я утеши и тъй като не успяваше, седна до нея и се разплака заедно с нея.

Пренс бе вече на повече от два месеца и когато Жаке го наряза на парчета, решихме да дадем половината на хората от Ла Рок и да им поискаме в замяна захар и сапун. Взехме и две пити хляб и масло, но за подарък. Също — три пръчки експлозив, за да махнем дънерите, които сигурно бяха попадали напреко на пътя в деня на събитието .

Тръгнахме при изгрев-слънце, сряда, с каруца, теглена от Малабар — аз, със свито сърце, че напускам Малвил дори и за един ден, Колен — щастлив, че пак ще види магазинчето си, Тома — доволен да промени гледката. И тримата въоръжени, с пушка през рамо.