Робер Мерл - Малвил

— На нас ли даваш всичко това? — пита ме Марсел Фалвин троснато и почти грубо, като се освобождава от прегръдките на сестра си и на племенницата си и тръгва към мен с развяваща се на всяка стъпка кожена престилка.

Учуден съм от нападателния му тон и го гледам. Познавам го отдавна, но най-често съм го виждал в дюкянчето му с калъп между коленете да кърпи обуща. Това е мъж на около шестдесет години, почти оплешивял, с много черни очи и дебел нос с брадавица на дясната ноздра. Но най-много поразява контрастът между късите му криви крака и херкулесовите му рамене.

— Разбира се — казвам аз. — Това е за всички вас.

— В такъв случай — продължава Марсел със силен глас, като се обръща към Лануай — няма защо да чакаме. Делиш веднага. Започваш от хлябовете.

— Не зная дали господин свещеникът ще остане много доволен — казва Фабрьолатр. — По-добре би било да изчакаме.

Фабрьолатр е собственикът на магазина-базар за железария в Ла Рок. Телесно той е като дълга белезникава восъчна свещ, с отпуснати черти, малки сиви четинести мустаци под носа и премигващи очи с очила в желязна рамка.

— Ще запазим неговия дял — отговаря Марсел, без да го поглежда, с буйно движение на ръката. — Както и дела на Арман, Газел и Жозефа. Бъдете спокойни, няма да ощетим никого. Хайде, Лануай, какво чакаш, дявол да те вземе!

— Няма защо да кълнеш — казва Фабрьолатр с властен тон.

Мълчание. Лануай ме гледа, сякаш за да чуе какво мисля. Това е двадесет и пет годишен момък, здравеняк като Жаке, с пълни бузи и откровени очи. Доколкото мога да разбера, той е съгласен с Марсел, но не смее да пристъпи забраната на Фабрьолатр.

Заобиколени сме от двадесетина души. Разглеждам тези лица — познати и непознати, но по всичките чета глад, страх, тъга. Зная вече, че ще се намеся, зная и как. Но изчаквам, за да разбера още по-добре положението.

Идва още някой. Това е Пимон. Той държеше вестникарска будка в Ла Рок. Добре го познавам, а още по-добре — жена му Анес. И двамата са тридесет и пет годишни. Пимон е бивш център-нападател на отбора, който би Малжак в деня, когато с чичо и родителите ми стана катастрофата. Дребен, подвижен, набит, с късо остригани коси, засмян. Но днес не се усмихва.

— Няма защо да се отлага делбата — казва той напрегнато. — Всички ние тук гарантираме, че ще се извърши справедливо и че никой няма да бъде забравен.

— И все пак би било по-учтиво да изчакаме — възразява Фабрьолатр сухо, а очите му премигват зад очилата с железни рамки.

Забелязвам, че нито Пимон, нито Марсел, нито Лануай гледат Фабрьолатр, когато говори. Забелязвам също, че Марсел, който иначе е буен и докачлив, не възрази, когато Фабрьолатр публично му направи бележка, задето кълне. Като види човек мъчително тревожните и изгладнели погледи, с които множеството гледа двата хляба, става ясно, че то е съгласно веднага да се поделят. Но освен Марсел и Пимон никой не бе посмял да заговори. Отпуснатото, невзрачно мекотело Фабрьолатр държи в шах двадесет души!

— Бре! — казва изведнаж старият Пужес, обръщайки се към Лануай на нашето наречие (и аз веднага разбрах със сигурност, че Фабрьолатр не го разбира). — Я разделяй, момче, че вече лигите ми текат от тази питка!

По-късно ще разправя за стария Пужес. Той се изказа смеешком, със закачлив тон, но никой не откликна на смеха му. Настъпва мълчание. Лануай поглежда към мен, после към голямата тъмнозелена врата на замъка, сякаш се страхува тя изведнаж да не се отвори.

Тъй като мълчанието продължава, разбирам, че е настъпил моментът да се намеся.

— Ама че спор! — казвам с лек приятелски смях. — Правите цели истории за нищо и никакво! Струва ми се, че щом сте затруднени, остава да решите според болшинството на присъствуващите. Хайде — повишавам аз глас, — кой е за незабавната подялба?

Настъпва миг на дълбока изненада. После Марсел и Пимон вдигат ръка. Марсел се сдържа, а Пимон е напълно спокоен, но решителен. Лануай навежда очи неловко. След миг старият Пужес прави крачка и вдига показалеца си, като ме гледа съучастнически, но без да го отдели от равнището на гърдите си, така че застаналият зад него Фабрьолатр да не може да го види. Тази дребна хитрост ме кара да се срамувам заради него, затова не броя гласа му.

— Два гласа „за“ — казвам аз, без той да протестира. — А сега кой е против?

Само Фабрьолатр вдига ръка и Марсел високо хихика, но все така без да го погледне. Пимон се усмихва присмехулно.

— Кой се въздържа?

Никой не помръдва. Оглеждам жителите на Ла Рок. Невероятно: те дори не смеят да се въздържат от гласуване.