Лайош Мещерхази - Ракети, звезди, рецепти

Изразих учудването си от извиването на ухото на разкрития играч. Направи ми впечатление, че ушите на почти всички присъстващи в залата бяха криви, някак странно клепнали встрани. Извиването на ушите, мислех си, не само че не помага за изправянето на ушите, а по-скоро причинява тези особени изкривявания на ушната мида.

— Точно това е целта — побърза да ми обясни психологът. — Стремим се във войнишкия и подофицерския състав на нашата част да преобладават хора с криви уши. А в командния състав подбираме мъже с птичи глави или късоврати — с тромав, мечешки вид. Това е продиктувано от сериозни психологични причини. Кривото ухо е символ на послушанието, на безпрекословното подчинение Кривото ухо е гордостта на войника. Ако войникът не е надарен с този отличителен белег и същевременно нееднократно е доказал, че притежава необходимите душевни качества, командването може да запълни този пропуск на природата, като го произведе в „почетен кривоух“. Птичата глава говори за по-изтънчена душевност, за аристократични психически наклонности. Мъжът с птича глава не е безразличен към външността си и може да представи отлично армията и в най-изисканото общество. Той не се трогва от кръв, смърт и страдание. Ако се налага, той ще обеси любимата си, без да му мигне окото, а ако иска да изтръгне признание от попадналия в плен вражески пилот — той може да смъкне и кожата му. (Най-много безкръвното му лице и бледите устни да се налеят с малко руменина.) Психическата формула на късовратия мъж е точност, дисциплина и пълна липса на желание за задълбочаване в същността на нещата. (Читателят може да знае за предложението на XIII Национален конгрес на психолозите: при назначаването на административни кадри по места и в министерства да се имат пред вид само служители с ясно изразен къс врат.)

Сега с вълнение си спомням за Р—51, обединила в себе си най-прекрасните постижения на науката, техниката и психологията. Преди да я посетя, си представях просто една военна противоракетна база. А имах щастието да попадна в една от космичните крепости на човечеството — олицетворение на съвременния хуманизъм.

Гордея се, че съм син на своя век и на своя народ!

На връщане, слизайки по серпантинния път, погледът ми се спря на долините — бързо приближаващите малки каменни къщи, покривите от насмолен картон, приличащото на обор старо училище… Спомних си за учителя. Проумява ли този човек поне нещичко от същността на века, в който живее? Би ли могъл да си представи прекрасните творби на истинските синове на нашето съвремие? Изглежда жалкият и мръсен народ чувствува по-добре нещата от него. Той поне се радва на „Крепостта“, гордее се с нея. Жените се заливат от смях, когато стане дума за войниците. (Понякога слизат в селото през свободните си дни и носят истински шоколад и бутилки с напитки.)

Живеем на тази малка планета, където прадедите ни съвсем неотдавна зяпаха небето, сякаш отгоре блестяха и премигваха хилядите очи на бога. С огън и дим даваха знаци за приближаването на врага. После дойдоха семафорите, а след тях телеграфните кабели. Сега и светкавичният телеграф е само една архаична музейна ценност. Днес всеки кубичен метър от атмосферата, страто- и йоносферата е наблюдаван и контролиран от човека и от изобретената от него, по-съвършена и от създателя си техника. Няма вече тайни в небето, няма опасност!

Гражданите на моята страна могат да спят спокойно!

А сега следва един неточно предаден, но същевременно точен разказ. По същество ще бъда точен, сигурен съм, но се изразявам уплетено, несигурно, като човек, който иска да опише разпадащ се облак или изплъзващ се от съзнанието му сън. Ние не познаваме, по-точно не бихме могли да познаваме нещата, които искам да разкажа, защото те принадлежат към един „освободен от понятията свят“. Трябва да превеждам от езика на мисленето без понятия, а това е много по-трудно, отколкото да се превеждат народни песни от бретонски на суахили. Това, което ще разкажа, ще бъде една поредица от аналогии, един символ на действителността, опростен като в приказките. Как бихте обяснили интегралното смятане на деца от детската градина: „Имало едно време безкрайно много и безкрайно мънички разлики. И тези безкрайно много и безкрайно мънички разлики имали по много, много делители. Един ден тези делители“… И тук става ясно, че аналогията е недостатъчно средство за изразяването на действителността. И все пак нека опитаме.