Тери Пратчет - Грима и Доркас

— Да не искаш да кажеш — провлече някакъв ном, — че след като сме минали целия тоя път, и сме се трепали да си построим дом, сега ще дойдат и ще ни го вземат?

— Не мисля, че трябва да се тревожим още отсега… — започна Гърдър.

— Ние тук имаме семейства! — обади се друг. Масклин позна гласа на Ангало. През пролетта той се бе оженил за една млада дама от клана Дел Икатеси и вече си имаха чифт чудесни, току-що проговорили близначета на два месеца.

— Пък и нови семена трябва да засеем — обади се друг.

— Цяла вечност я разчиствахме тая земя зад бараките. Много добре го знаеш.

Гърдър умолително вдигна ръка.

— Още нищо не се знае! Няма защо да се разстройваме, преди да сме разбрали какво става.

— Ами като разберем, тогава ли да се разстройваме? — кисело се обади друг ном. Масклин позна Низодемус — той беше Канцеларии, личен помощник на Гърдър. Този младеж никога не му беше харесвал, а пък на самия младеж едва ли някой някога бе му харесвал, доколкото схващаше Масклин.

— Никога, хм, не съм се чувствал добре на това място, хм, знаех си аз , че нещо ще стане… — изхленчи Низодемус.

— Хайде, хайде, Низодемус — сряза го Гърдър. — Няма какво да ми ги дрънкаш тия. Ще съберем Съвета отново — добави той. — Да, точно тъй ще направим.

Омачканото парче вестник лежеше край шосето. От време на време вятърът го подмяташе покрай банкета, а само на педя от него фучаха коли.

И тъкмо когато преминаваше един грамадански камион, повлачил след себе си опашка от вихри, вятърът задуха по-яко. Хартийката се стрелна над шосето и се разпери като платно. Вятърът я поде.

Съветът на Кариерата заседаваше под пода на старата Канцелария.

Наоколо се бяха струпали и други номи. Останалите кръстосваха навън.

— Вижте какво — подзе Ангало, — горе на хълма има един голям вехт хамбар, отвъд картофената нива. Хич няма да ни заболи, ако попримъкнем там нещичко от запасите. Да се подготвим, разбираш ли. Ей тъй, за всеки случай. Пък после, ако току-виж стане нещо, да има къде да отидем.

— Под пода на тукашните сгради няма място. Има само под столовата и под Канцеларията — мрачно отрони Доркас. — Не е като в Магазина. Почти няма къде да се скриеш. Трябва ни подслон. Домъкнат ли се човеците тук, ще се наложи да се изнасяме.

— Значи идеята за хамбара я бива, нали? — натърти Ангало.

— Има един човек, дето понякога ходи там с трактор — обади се Масклин.

— От него ще успеем да се скрием. Както и да е — Ангало плъзна поглед по лицата наоколо. — Може пък човеците пак да се махнат оттук. Да си вдигнат камъните и да се разкарат. А пък ние да се върнем. Можем да пращаме всеки ден по някой да ги шпионира.

— Чини ми се, май от доста време ти се върти из главата тоя хамбар — подхвърли Доркас.

— Преди време говорихме за него с Масклин, докато ловувахме из района — обясни Ангало. — Помниш ли, Масклин?

— Хм — отвърна Масклин, зареял поглед в пространството.

— Помниш ли как изкачихме хълма, и аз ти рекох „Тая къща може да ни свърши работа, ако потрябва“, пък ти рече „Да“?

— Хм! — отвърна Масклин.

— Да, ама нали идва онова… Зимата — обади се някакъв ном. — Нали се сещате. Студ. И всичко блести.

— И червеношийки щъкат — добави друг.

— Ъхъ — поколеба се първият. — И те. Зима е, тате лапа пръжки с лук, и червеношийки чуруликат тук…

— Нищо им няма на червеношийките — обади се баба Моркий, която бе позадрямала за момент. — Моят тате пък разправяше, че били много вкусни, стига да успееш да ги хванеш — хвърли им тя ослепителна усмивка.

Ако сравним мисълта на всеки ном с препускащ влак, то въздействието на тази забележка беше точно като от тухлен дувар, построен напреки на линията. Най-накрая Гърдър успя да измрънка:

— Пак ви повтарям — няма какво да се нервираме още отсега. Трябва да изчакаме, и да се уповаваме на Арнолд Брос, който ни води.

Последва тишина. И после, много тихо, се обади Ангало:

— Туй страхотно ще ни оправи, няма що.

Отново мълчание. Само че този път — плътно и тежко, и все по-плътно, и все по-тежко, и все по-застрашително. Сякаш буреносни облаци се трупаха над планина. И накрая блесна първата светкавица.

— Какво, какво? — бавно изрече Гърдър.

— Казах само онова, което си помислиха всички — отвърна Ангало. Изведнъж сума ти номи старателно се вторачиха в пръстите на краката си.

— И какво искаш да кажеш с това?

— Ами къде го Арнолд Брос? — скочи Ангало. — С какво ни е помогнал да се махнем от Магазина? Как точно, искам да кажа? С нищичко не ни е помогнал, нали така? — Гласецът на Ангало потрепера, сякаш и самият той се бе ужасил, като се чу да приказва такива работи. — Сами го направихме! Разбрахме как и се справихме сам-сами ! Научихме се да четем книги — вашите книги — разбрахме, кое как е и направихме всичко сами…