Тери Пратчет - Грима и Доркас

Вятърът се вряза в купчината, все едно имаше нещо кой знае какво против вехтите кашони от прах за пране и съдраните патъци. Консервни кутии с печално дрънчене се търкулнаха в браздите, а разни по-леки боклучета се издигнаха нагоре и се вляха в небесната ярост.

И още, и още дълбаеше вятърът. Прошумоляваха хартии и отхвърчаха свирепо встрани.

Най-накрая едно парче, плющяло в урагана часове наред, се откъсна и се зарея из тътнещия въздух. Приличаше на голяма бяла птица с източени надлъж криле.

Погледнете го — пропада надолу…

Закача се за някаква ограда, но само за миг. Половинката се откъсва и сега, олекнало сякаш, то кръжи из браздите там долу в полето…

И тъкмо беше понабрало скорост, отпреде му щръкна някакъв плет и го заклещи като муха.

— Зима — отсече Масклин. — Нарича се „Зима“.

Абат Гърдър се намръщи.

— Никога не си ни казвал, че ще е така — измърмори той. — Ама че студ .

— Студ ли рече? — обади се баба Моркий. — Та студ, казваш? Няма що. Ти на това студ ли му викаш? Само изчакай да хване истински студ!

Това й харесва, забеляза Масклин. На баба Моркий винаги й бе харесвало да прави прокоби, точно това я крепеше в живота.

— Ама като хване, те тогава, ти казвам, ще е студ, та студ. Ще падне истински скреж, а пък от небето ще се сипе вода, ама замръзнала, на парченца! — рече тя и тържествуващо отметна глава. — Какво ще кажеш за туй, а?

— Няма защо да ни обясняваш като на бебета — въздъхна Гърдър. — Можем да четем, да ти припомня. Знаем какво е сняг.

— Да — обади се и Доркас. — Там, в Магазина, имаше едни картички с картинки. Появяваха се все по Коледния Панаир. Знаем го снега. Такъв един, блести…

— И червеношийки щъкат по него — подкрепи го Гърдър.

— Абе, такова, всъщност има и още нещо… — подхвана Масклин.

Доркас му махна да млъкне.

— Мисля, че няма що да се притесняваме — каза той. — Окопали сме се хубавичко тук, хранителните запаси ми изглеждат задоволителни, знаем и откъде да вземем още ядене, ако ни потрябва. Освен, ако някой не иска нещо да пита, защо не закрием събранието?

Всичко вървеше сносно. Или поне не чак дотам зле.

О, различните кланове все още се караха и чепкаха колкото си щеш, ала такава си е номската природа. И затова създадоха Съвета, който криво-ляво се оправяше с положението.

На номите им се нравеше да се карат. Та Съветът на Шофьорите означаваше поне, че могат да си се карат на воля, без да се налага да се бият.

Ама вижте сега каква смехория се получи: в Магазина всичко бе в ръцете на големите кланове от Отделите. Само че сега клановете се бяха омешали здравата, пък и, откъдето и да го погледнеш, в Кариерата отдели нямаше. Обаче номите си падаха по йерархиите, това си им беше нещо като инстинкт. Светът винаги е бил прилежно разделен на тия, които нареждат на хората какво да вършат, и ония, които го вършат. Тъй че, по един доста странен начин, взе да се оформя нова група водачи на племето:

Шофьорите.

Тая работа зависеше от това къде си бил по време на Дългото Пътуване. Ако си бил сред онези в кабината — значи си Шофьор. Всички останали са просто Пътници. За това много-много не се приказваше — нито беше официално уредено, нито нищо. Просто по-голямата част от номското съсловие си мислеше, че именно онези, смогнали да докарат Камиона, са хората, които знаят какво правят те тук.

Да си Шофьор не беше непременно най-забавното нещо на света.

Миналата година, преди да открият Магазина, на Масклин му се налагаше да ловува по цял ден. Сега ловуваше само когато му е кеф — на по-младите номи от Магазина ловът им хареса, пък и очевидно не беше редно Шофьор да се занимава с лов. Изравяха и картофи, а царевичната реколта в близката нива се оказа твърде изобилна, дори и след като комбайните я опоскаха. Масклин би предпочел да си отглеждат храната самички, обаче номите май не можеха да му хванат цаката как да накараш семената да поникнат в коравата като камък почва на Кариерата. Ама нали имаше какво да ядат — това беше важното.

Усещаше как около него хиляди номи живеят живота си. Създават семейства. Установяват се.

Бавно тръгна към собствената си бърлога — долу, под една порутена барака. След миг се реши и измъкна Нещото от дупката в стената, където го държеше.