Тери Пратчет - Крилете на Масклин

— Летим на височина 55 000 фута с 1 352 мили в час — съобщи Нещото.

Не последва никакъв коментар.

Нещото добави:

— Това е много нависоко и много бързо.

— Ами хубаво — Масклин бе загрял, че се очаква да кажат нещо по случая.

— Ама много, много бързо.

Двамата номи се промъкнаха през един тесен процеп между метални пластини.

— Всъщност, по-бързо и от куршум!

— Да не повярваш — обади се Масклин с невероятно спокоен глас.

— Два пъти по-бързо от скоростта на звука в тази атмосфера! — не спираше Нещото.

— Еййй!

— Чудя се дали не мога да ви го обясня по друг начин. — В тона на Нещото успя да се промъкне леко раздразнение. — Може да стигнем от Магазина до Кариерата за петнайсет секунди!

— Ами тогава хубаво, че не ни се е случило на пътя, докато пътувахме натам — обади се Масклин.

— О, я стига си го дразнил — скара му се Гърдър. — То просто иска да каже, че е добро момче… добро Нещо — поправи се той.

— Изобщо не се и опитвам — рече Нещото. Май доста бързаше да го прекъсне. — Просто исках да изтъкна, че тази машина е изключително сложна, и за да я управляваш се изисква голяма сръчност.

— Ами тогава май ще е по-добре да не приказваш толкова!

Светлинните вълнички потекоха към Масклин.

— Това беше гадно от твоя страна — упрекна го Гърдър.

— Ами виж какво, цяла година вече върша все онова, което Нещото ми нарежда, пък то и едно „благодаря“ не се сети да каже! — избухна Масклин. — Абе… колко са все пак петдесет и пет хиляди фута?

— Десет мили. Разстоянието от Магазина до Кариерата и обратно.

Гърдър се сепна и спря.

— Горе?! Толкова високо горе ?!

— Ей, не започвай пък ти сега — побърза да го прекъсне Масклин. — Не ни ли стигат ядовете с Ангало! И престани да подпираш тая стена!

Гърдър бе станал бял-беленичък.

— Сигурно сме се вдигнали чак сред онези белите, рунтавите работи… облаците…

— О, не — обади се Нещото.

— Е, това поне мъничко ме успокоява…

— Облаците са много по-надолу от нас.

— Олеле!

Масклин сграбчи абата за ръката.

— Ей, ами Ангало! Сещаш ли се?

Гърдър бавно кимна и запристъпва напред със затворени очи като се подпираше, на каквото напипа.

— Ей, няма какво да си губим акъла — рече Масклин. — Нищо че сме толкоз нависоко. — Той погледна надолу. Металът под него си изглеждаше стабилен и твърд. За да погледнеш през него долу към земята, ти трябваше въображение.

— Уф! — каза той. — Хайде, Гърдър. Дай ръка.

— Точно под носа ти е!

— Извинявай. Няма как да я видя със затворени очи.

Запромъкваха се предпазливо изгора-надолу из жиците. Това май трая вечно. Най-накрая Гърдър се обади:

— Така няма да стане. Не виждам достатъчно голяма дупка, за да се промъкнем. Ако имаше такава, Ангало вече да я е намерил.

— Ами тогава ще трябва да намерим начин да се напъхаме в кабината и да го измъкнем оттам.

— С всичките ония човеци вътре?!

— Те са твърде заети, че да ни забележат. Нали така, Нещо?

— Точно така.

Има едно място, толкова високо горе, че там „долу“ няма.

Малко по-надолу от въпросното място една бяла стрела се носеше по ръба на небето, надбягваше нощта, изпреварваше слънцето, и за няколко часа прекоси океана — някогашният край на света…

Масклин се спусна внимателно на пода и се промъкна напред. Човеците не го и погледнаха.

Надявам се, че Нещото наистина знае как се кара тоя самолет — помисли си той.

Приплъзна се към онова табло, зад което, ако имаха късмет, се криеше Ангало.

Така хич не беше добре. Не беше свикнал да се показва по този начин. Разбира се, едно време, когато ловуваше сам, сигурно е било и по-зле. Ако нещо го бе издебнало, хич нямаше и да разбере. Че какво представляваше той тогава — една хапка! Само че никой не би могъл да каже какво ще правят човеците с един ном, ако го хванат…

Той се стрелна в благодатната сянка.

— Ангало! — изсъска.

След малко иззад жиците се дочу глас:

— Кой ме вика?

Масклин отпусна рамене.

— Ха да видим от колко пъти ще познаеш — каза той с нормален глас.

Ангало тупна на пода.

— Тия ме преследваха! — изстреля той. — Пък едното от тях си пъхна ръката и…

— Знам, знам. Хайде да се махаме, докато не са се разтърсили пак.

— Какво става? — извика Ангало, докато тичаха през осветеното пространство.

— Нещото кара самолета.

— Как?! Че то няма ръце! Ни скорост може да смени, ни…

— Очевидно то командва компютрите, пък те вършат всичко. Давай, де!!!