Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

Божичко , колко беше гладна. Поне щеше да го накара довечера да й поръча голяма пържола… с гъби… и лук… Ох, едва издържаше !

Пак се промени всичко. Вчера пътуваше към Флорида на борда на „Карма“. Сега беше на тази яхта. Животът й наистина ставаше все по-лош. Знаеше си. Преди поне се стараеше що-годе да планира нещата. Сега всичко се случваше, без да е запланувано.

Замисли се къде ли е сега „Карма“. С Джордж и Деби. Той вероятно още беше с нея! Дано и двамата се удавят! Лайла дори не си поиска парите. Знаеше, че няма да й ги върнат.

Все пак трябваше да ги поиска. Наистина й трябваха пари. Пак изпитваше познатото чувство. То вещаеше неприятности. Ядосаше ли се, винаги си навличаше неприятности. Ако не се бе вбесила на Джордж и Деби, сега щеше да е на „Карма“. Можеше да си възвърне Джордж. Беше глупаво да му се ядосва. Само усложняваше още повече нещата.

Сега пък беше ядосана на новия Капитан. Напоследък беше ядосана на всички. И защо? Нищо не й беше направил човекът. Просто си беше глупак, нищо повече. Всички тези тъпи въпроси за Ричард. Лайла се чудеше какво общо може да има Ричард с него. Вероятно бяха случайни познати, а тя беше решила, че са приятели.

Може би Ричард щеше да е в Ню Йорк, когато пристигнат там.

Във всеки случай засега трябваше да остане при Капитана. Поне до Ню Йорк или където щяха да прекарат вечерта. Дотогава все щеше да го изтърпи.

Можеше да й потрябва при пристигането в Ню Йорк.

Известно време го наблюдава през горния край на стълбата. Приличаше й на учител, от ония, които никак не я обичаха. И все й се ядосваха, че не е постъпила както трябва. Стори й се, че й се муси от доста дълго.

Лайла трябваше да преодолее лошите чувства. Знаеше какво ще последва в противен случай. Длъжна беше да се опита да се качи горе още веднъж. Не беше задължително да го гледа. Можеше просто да си седи там.

Погледа още малко Капитана, после се овладя, насили се да се усмихне, качи се по стълбата на палубата и пак седна.

Ето, не беше чак толкова трудно.

Беше донесла със себе си пуловер и отиде да го облече.

— Става студено — обясни тя.

— Имаме късмет, че не е чак толкова студено — каза Капитанът. — По това време на годината не можем да се надяваме на нещо по-добро. От вятъра е — добави той. — Внимавай с гика. В такива речни долини ветровете са много променливи.

— Къде сме? — попита тя.

— На юг от Пофкийпси. Пейзажът става промишлен. Отпред се виждат планини.

— Гледах тебе — каза Лайла.

— Кога?

— Ей сега.

— Аха.

— Много се мръщиш. Много си говориш сам. Също като Морис.

— Кой е Морис?

— Един приятел. Може да седи с часове, без да продума, аз си мисля, че ми е много сърдит, а той изобщо да не ми се сърди. Има такива мъже. Просто си мисли за нещо друго.

— Аз съм същият.

След малко тя забеляза, че във водата плават всякакви предмети — клони, нещо като трева, всички обвити с пяна.

— Какво е това във водата? — попита Лайла.

— От урагана е. От време на време се натъкваме на дебел слой, после изтънява.

— Изглежда отвратително.

— Говориха за това още в Касълтън — добави той. — Казаха, че всичко се спуска по реката. Дървета, боклукчийски кофи, стари пейки. Повечето едва се подават от водата… Една от причините да използувам платната е за да не се ударим в нещо с витлото. — Той посочи напред. — Когато стигнем до планината ей там, вятърът сигурно ще почне да прави номера. Ще трябва да спуснем платната и да включим двигателя.

Реката сякаш се врязваше в планините там, накъдето сочеше Федър.

— Завоят се казва „Краят на света“ — поясни той.

След няколко минути Лайла забеляза, че далеч пред тях, до един клон или нещо друго, щръкнало над водата, като че някакво животно плава с краката нагоре.

Приближиха се и тя видя, че е куче. Беше подуто, обърнато на една страна, два от краката му стърчаха във въздуха.

Лайла не каза нищо.

Капитанът също.

После, след като го подминаха, тя долови миризмата, разбра, че и той я е усетил.

— Реките са като канализационни тръби — обади се Капитанът. — Влачат всички боклуци и отрови към морето.

— Какви отрови?

— Соли и химикали. Ако се напоява без отводняване, земята се пълни с отрови и умира. Нищо не расте на нея. Реките поддържат земята чиста и свежа. С всички тези боклуци пътуваме по един и същ маршрут.

— Накъде? Какво искаш да кажеш?

— Към океана.

— Аа… Ама ние отиваме само до Ню Йорк — каза Лайла.

Капитанът не отговори.