Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

Беше есе от Уокър Пърси, озаглавено „Факторът Делта“. В него се задаваше следният въпрос:

„Защо човек е склонен да се чувствува зле в добра среда, примерно някоя обикновена сряда следобед в крайградските квартали на Шорт Хилс, щата Ню Джързи? Защо същият човек може да се чувствува добре в много лоша среда, да речем в стар хотел в Кий Ларго по време на ураган… Защо човекът в удобния влак от Ларчмънт до Ню Йорк, чиито потребности и нагони са задоволени, човекът с хубав дом, любяща съпруга и добро семейство, с хубава работа и небивали досега «възможности за културни развлечения и отдих» често се чувствува зле, без да знае защо?

Защо, ако същият човек получи сърдечен пристъп и го свалят от влака в Ню Рошел, а после, когато дойде в съзнание и види, че е на непознато място, и за пръв път от много години, може би за пръв път в живота си, усеща, че открива себе си, и се заглежда в собствената ръка с изумление и възторг?“

Въпросите са мъчителни, но на тях можем да отговорим, ако приложим Качеството, разделено на Динамични и статични съставки. Домът в богаташкия Шорт Хилс, щата Ню Джързи, някоя обикновена сряда следобед е изпълнен със статични модели. Ураганът в Кий Ларго обещава Динамично облекчение от тях. Всички статични модели на човека, получил сърдечен пристъп и свален от влака в Ню Рошел, са разбити, той не може да ги намери и в този миг пред него се разкрива единствено Динамичното Качество. Ето защо разглежда ръката си с изумление и възторг.

Федър разбираше, че не само човекът, върнал се в съзнание след сърдечен пристъп, но и новороденото разглежда ръката си с мистично изумление и възторг. Припомни си думите на Поанкаре за детето, което изобщо не проумява действителността на обективната наука, но е съвсем наясно с действителността на ценностите. Когато я разделим на статични и Динамични области, голяма част от неизяснените досега страни на израстването на детето намират своето обяснение.

Можем да си представим как плодът в утробата започва да осъзнава простите явления като натиск и звук, а след раждането усвоява по-сложните — светлина, топлина, глад. Ние знаем, че тези явления са натиск, звук, светлина, топлина, глад и така нататък, новороденото обаче не знае. Можем да ги наречем „дразнители“, ала бебето не ги разпознава като такива. От гледна точка на новороденото непознатото привлича вниманието му. Обобщено, непознатото или „смътното опасение“, както го нарича Уайтхед, е Динамично Качество. На неколкомесечна възраст бебето изучава ръката си или дрънкалката, без да знае, че това е ръка или дрънкалка. Изумлението и възторгът му са същите както при музиката или сърдечния пристъп от предишните примери.

Ако новороденото пренебрегне силата на Динамичното Качество, може да се допусне, че то ще изостане в умственото си развитие, но ако нормално насочва вниманието си към Динамичното Качество, скоро ще почне да забелязва различията, после взаимовръзките между различията и повтарящите се модели на взаимовръзка. Ала чак на неколкомесечна възраст новороденото започва наистина да разбира извънредно сложната взаимовръзка между възприятията, границите и желанията, наречена предмет , и вече е в състояние да посегне към него. Предметът не е първично преживяване. Той е сложен модел на статични ценности, извлечени от първичното преживяване.

След като осъзнае сложния ценностен модел, наречен „предмет“, и проумее как той действува, новороденото бързо развива умения и скорост, за да преодолее сякаш с един-единствен скок породилата го дедуктивна верига. По същия начин се научаваме да караме кола. Отначало процесът е много бавен, вървим по пътя на пробата и грешката, изучаваме кое какво причинява. Но съвсем скоро почваме да действуваме толкова бързо, че дори не се замисляме. Същото важи за предметите. Използуваме тези сложни модели, както управляваме кола, без да се замисляме. Едва когато двигателят се повреди или „предметът“ се окаже илюзия, принудително осъзнаваме дедуктивния процес. Ето защо смятаме субектите и обектите за първични. Не помним онзи период от живота си, когато не са били такива.

По такъв начин статичните ценностни модели се превръщат във вселена от различими неща. Елементарното статично разграничаване между множества като „преди“ и „след“ или „подобно“ и „различно“ се разраства в невероятно сложни познавателни модели, които се предават от поколение на поколение като митос, като културата, сред която живеем.