Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

Занесе я горе на палубата, седна до Капитана и му я показа. Стискаше я здраво, да не я отнесе вятърът.

— На този кораб бях във Форт Лодърдейл, Флорида, преди три години — обясни Лайла. — С една приятелка. Виждаш ли знака „X“? Там седяхме.

Корабът приличаше на огромна, красива сватбена торта на два етажа, покрита с ефектна глазура. Отпред се вееше щатското знаме на Флорида. Лайла знаеше всичко за кораба. Защото е била на него. Много пъти. Небето беше розово-синьо, вятърът носеше големи кълбести облаци. Корабът отплавал точно преди залез, тогава небето изглеждало така. Бризът шумолял във всички знамена. Бил попътен. Наоколо се виждаха тъмнозелени кокосови палми, огънати от попътния вятър, водата край кораба проблясваше в розово и синьо от залеза, от бриза се бяха образували вълнички. Точно така било в действителност. Снимката изглеждаше толкова истинска, че на човек му идеше да пъхне пръст в нея и да провери дали водата е топла.

Капитанът взе дипляната с едната ръка, с другата продължаваше да управлява яхтата. Загледа се в нея, Лайла разбра, че той чете текста отдолу. Знаеше го наизуст:

Вечерта, призната от всички за най-прекрасна във Флорида Елате на борда на новия ни пътнически кораб с 550 места. Скара и скариди. Отплаване в 19 часа. Сервира се алкохол. Направете резервации във вашия хотел или мотел или телефонирайте“

Изражението му остана непроменено. Присви очи като лекар по време на преглед. После се намръщи и попита:

— Познаваш ли собствениците или някой друг?

— Не — каза Лайла. — Просто преди няколко години пътувахме с този кораб.

— Това е кораб с твърда тарифа.

— Какво значи „кораб с твърда тарифа“?

— Когато за плаването всеки пътник плаща една и съща цена.

— Разбира се — отговори Лайла, без да проумява защо той се мръщи, — но цената не е висока. Отвори да видиш.

Капитанът разгърна дипляната, вътре имаше голяма фотография на „Кралицата на джунглите“.

— Защо е толкова важно за теб? — попита той.

— Не зная — каза Лайла и погледна към него да провери дали я слуша. — Помня толкова много светове. Не съм сигурна какво точно искам да кажа… но има много светове, аз само ги докосвам, влизам в тях за миг и после пак ги напускам… Примерно къщата на дядо, където си играех. Или кучето, което имах… ей такива неща. Всъщност те не значат нищо за никого, освен когато от време на време можеш да ги споделиш.

Капитанът погледна дипляната и се зачете: „Над трийсетгодишна традиция в Лодърдейл… Вечерята с шведска маса, представлението на водевил и пеенето са я превърнали в една от забележителностите на Форт Лодърдейл. Нищо не може да се сравни с нея…“

— Какво пеене? — вдигна очи Капитанът.

— Беше ми любимка — каза Лайла.

— Коя?

— Запевачката. Можеше да ми е сестра. Жалко, че не ми е сестра. Отначало всички бяхме толкова преяли, че не ни се пееше, но запевачката ни увлече. Изобщо не си приличаме — продължи Лайла. — Тя имаше тъмна коса, разкошна тъмна коса, красива фигура и притежаваше „магнетизъм“, както казват хората. Нали разбираш? Харесваше всички присъствуващи и те я харесваха. Не се държеше високомерно… Пред нас седеше един възрастен мъж и мълчеше… точно като тебе… — Лайла наблюдаваше Капитана. — Но тя седна до него, сложи ръка през рамото му и запя „Прегърни ме, любими“. Скоро той не можа да сдържи смеха си. Тя не оставяше никой да седи така, сякаш е съвсем сам. Явно беше много умна. Искам да кажа, че много бързо схващаше какво става. Един мъж се опита да я сграбчи, но тя само му се усмихна мило, сякаш й беше подал десет долара или нещо такова. Каза му: „Запази това за жена си, миличък“, всички се засмяха. На него също му хареса. Тя знаеше как да се погрижи за себе си. Изпя „О, голяма красива кукло“ и „Да, сър, това е моята любима“, и „Няма по-прекрасно място от Каролина“, и още много песни. Жалко, че не запомних всички. През цялото време корабът плаваше надолу по реката между палмите в мрака, беше толкова красиво. После жената запя „Блести, жътвена месечина“, корабът направи завой, палмите се разтвориха и ето ти! Месечина. Всички ахнаха. Разбираш ли, тя беше предвидила да изпее точно тази песен на завоя.

— Уф! — Капитанът изглеждаше ядосан.

— Какво има?

— Прекалено е.

— Кое е прекалено? — изненада се Лайла.

— Всичко е статично.

— Това пък какво е?