Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

Птицечовката на „научната действителност“ изчезва при ориентираната към ценностите Метафизика на Качеството. Действителността, която е ценност, е разбираема и за невръстните деца. Тя е всеобщото начало на придобиването на опит, с което всеки един от нас се сблъсква постоянно. В рамките на Метафизиката на Качеството науката е съвкупност от статични модели на ума за описване на действителността, но те не са самата описвана действителност.

Третата основна птицечовка, към която се обръща Метафизиката на Качеството, е „птицечовката на причинността“. От векове се твърди, че от емпирична гледна точка причинност не съществува. Тя не може да се види, да се докосне, да се чуе или да се усети. Не може да се преживее по никакъв начин. Тази птицечовка никак не е маловажна от философска или научна гледна точка. Случвало се е да се превръща в истинска бариера. За хартията, изписана само по този метафизичен проблем, сигурно са изсечени цели гори.

В Метафизиката на Качеството „причинността“ е метафизично понятие, което може да се замени с „ценност“. Да кажеш, че „А причинява Б“, е равносилно на „Б цени предпоставка А“. Разликата е само в думите. Вместо израза „магнитът кара железните стружки да се движат към него“ можем да използуваме формулировката „железните стружки ценят движението към магнита“. От научна гледна точка двете съждения са еднакво верни. Може да звучат малко необичайно, но това е въпрос на езикови навици, не на науката. Езикът, с който описваме данните, се променя, докато самите научни данни остават непроменени. Същото важеше за всяко друго научно съждение, за което Федър се сещаше. „А причинява Б“ винаги може да се замени с „Б цени предпоставка А“, без това да доведе до промяна на научните данни. Понятието „причина“ може изцяло да се изхвърли от научните описания на Вселената, без да пострадат точността или пълнотата на описанието.

Единствената разлика между причинността и ценността се състои в това, че думата „причина“ предполага абсолютна сигурност, докато подтекстът на „ценност“ насочва към предпочитанията. Според класическата наука светът е подчинен на абсолютно сигурни закони и затова при нея по-подходяща е думата „причина“. Но в съвременната квантова физика всичко е по-различно. Частиците „предпочитат“ да действуват така, както всъщност действуват. Нито една частица не е обвързана с предсказуема линия на поведение. Привидната абсолютна причина фактически се оказва много последователен модел на предпочитания. Затова ако изхвърлим от езика думата „причина“ и я заменим с „ценност“, ние не само заместваме едно емпирично безсмислено понятие със съдържателно — ние въвеждаме понятие, което е по-подходящо за действителните наблюдения.

Следващата победена птицечовка е „веществото“. Също както „причинността“, понятието „вещество“ е производно и не е почерпано от непосредствения опит. Никой никога Не е виждал и няма да види веществото. Хората виждат само данни. Предполага се, че данните се свързват в устойчиви модели поради вътрешно присъщото им „вещество“. Но както Джон Лок изтъква още през седемнайсети век, ако се запитаме какво представлява веществото, като се абстрахираме от всички негови свойства, ще се окаже, че не можем да си представим нищо. Данните от квантовата физика показват, че така наречените „елементарни“ частици не отговарят на определението за вещество. Свойствата се появяват, изчезват, пак възникват и се губят на малки снопчета, наречени „кванти“. Снопчетата не съществуват непрекъснато във времето, а една от най-съществените особености на „веществото“ е неговата непрекъснатост във времето. Тъй като квантовите снопчета не са вещество, тъй като е общоприето научното предположение, че елементарните частици изграждат всичко съществуващо, излиза, че никъде в света няма и никога не е имало вещество. Цялата концепция е огромна метафизична илюзия. В първата си книга Федър се беше опълчил срещу фокусника Аристотел, който е измислил понятието и оттам е почнало всичко.

Но щом няма вещество, трябва да зададем въпроса, защо всичко не е хаотично. Защо възприятията ни се държат така, сякаш има нещо вътрешно присъщо? Когато вземем в ръка чаша вода, защо свойствата на тази чаша не се разлетяват във всички посоки? Какво ги задържа, ако не това, което се нарича „вещество“? Ето въпроса, породил първоначалната концепция за веществото.