Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

То е предположение, което рязко противоречи на всекидневния опит. Отрицателната ценност, която извличаме, ако седнем върху гореща печка, очевидно е опит, въпреки че не е обект и дори не е субективна. Първо се появява отрицателната ценност и чак после възникват субективните разсъждения, в които се включват такива неща като печката, горещината и болката. Ценността е онази действителност, която поражда мислите.

Във физиката съществува принцип, че ако едно тяло не може да се разграничи от останалите, то не съществува. Към него Метафизиката на Качеството добавя още един: ако един предмет не притежава ценност, той не може да бъде разграничен от останалите. Когато свържем двата принципа, стигаме до извода, че не съществуват предмети, които не притежават ценност . Не предметът е създал ценността. Ценността е създала предмета. Стига да проумеем, че ценността е опора на опита, емпириците няма да имат проблеми. Така просто се формулира по нов начин убеждението им, че опитът е отправната точка на всичко съществуващо. Проблем възниква единствено при субектно-обектната метафизика, която нарича себе си „емпиризъм“.

Оттук може да се заключи, че целта на Метафизиката на Качеството е да разруши всяка субектност и предметност, но това не е вярно. За разлика от метафизиката на субектите и обектите Метафизиката на Качеството не твърди, че съществува една-единствена изключителна истина. Ако твърдим, че единствени субектите и обектите съставят действителността, тогава е възможно само едно тълкуване на нещата — онова, което отговаря на „обективния“ свят, а всички останали тълкувания са нереални. Но ако възприемем, че действителността в крайна сметка е Качество или съвършенство, тогава се допуска съществуването на повече от една истина. И вече не търсим абсолютната „Истина“. Вместо нея търсим най-качественото разумно обяснение на нещата със съзнанието, че ако миналото изобщо може да служи за ориентир към бъдещето, обяснението трябва да се приема като временно — като полезно само докато не се появи нещо по-добро. Оттам реалностите на ума могат да се разглеждат също както картините в художествената галерия — без да полагаме усилия да разкриваме коя е „действителната“ картина, а като им се наслаждаваме и запазваме ценните. Съществуват редица множества от реалности на ума, някои от тях възприемаме като по-качествени от другите, но това отношение се дължи отчасти на нашата история и сегашни ценностни модели.

Можем да използуваме и друго сравнение — ако кажем, че Метафизиката на Качеството е невярна, а субектно-обектната метафизика е вярна, е все едно да твърдим, че правоъгълната координатна система е правилна, а полярната — погрешна. Една карта със Северния полюс в средата отначало ни обърква, но тя е също толкова точна, колкото и картата на Меркатор. В Арктика е невъзможно да се използува друга карта. Двете проекции не са нищо друго освен интелектуални модели за тълкуване на действителността и можем да твърдим единствено, че при определени обстоятелства правоъгълната координатна система позволява по-лесно, по-опростено тълкуване.

Метафизиката на Качеството осигурява по-добри координати за тълкуване на света, отколкото субектно-обектната метафизика, защото е по-широкообхватна. Тя обяснява повече за света, и то по-добре. Метафизиката на Качеството може да даде прекрасно обяснение на субектно-обектните отношения, но, както Федър се бе убедил от антропологията, субектно-обектната метафизика не е в състояние да обясни по никакъв начин ценностите. Помъчи ли се да даде обяснение на ценностите, тя се превръща в объркан и неубедителен психологически брътвеж.

Години наред са ни внушавали, че ценностите би трябвало да възникват от някакво място в „низшите“ мозъчни центрове. Мястото така и не е ясно определено. Механизмът на задържане на ценностите е напълно непознат. Никой досега не е успял да увеличи броя на ценностите на отделния човек, като допълни още една на въпросното място, или да наблюдава изменения в това място в резултат на промяна в ценностите. Няма доказателства, че ако тази част от мозъка се подложи на упойка или лоботомия, пациентът ще стане по-добър учен, защото съжденията му ще се „обезценностят“. Въпреки всичко ни внушават, че ценностите се намират именно там, защото иначе къде биха могли да бъдат?

Който познава историята на науката, вече усеща дъха на флогистона и мекия отблясък на лъчистия етер — други две дедуктивно формулирани научни понятия, които никога не са откривани под микроскоп или някъде другаде. Когато дедуктивните понятия се споменават години наред, но никой не може да ги открие, става ясно, че заключенията са изведени от погрешни изходни положения, че теорията, послужила за основа на дедукцията, е невярна в самата си същност. Това е истинската причина, поради която емпириците в миналото са избягвали ценностите — не защото ценностите не са част от преживяванията, а защото при опитите да се вместят в онзи абсурден мозъчен център у теб се поражда мрачното чувство, че някъде още в началото на пътя си тръгнал в погрешна посока, и ти иде просто да зарежеш всичко и да се съсредоточиш върху нещо по-перспективно.