Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

Проблемът с описанието на ценностите от веществена гледна точка е фактически проблемът с малката кутия, в която се мъчим да напъхаме по-голямата. Ценностите не са подвид на веществото. Веществото е подвид на ценностите. Ако обърнем посоката, ако от по-малкото преминем към по-голямото и определим веществото от ценностна гледна точка, загадката изчезва — веществото е „постоянен модел на неорганични ценности“. Проблемът престава да съществува. Предметният свят се обединява със света на ценностите.

За Федър неспособността на традиционната субектно-обектна метафизика да изясни ценностите беше пример за „птицечовка“. Първите зоолози класифицирали животните, които кърмят малките си, в групата на бозайниците, а онези, които снасят яйца — в групата на влечугите. По-късно в Австралия било открито животно с патешка човка, откъдето дошло и името му. То снася яйца като истинско влечуго, но след излюпването кърми малките като истински бозайник.

Откритието предизвикало сензация. „Каква енигма! — възкликнали. — Каква загадка! Какво чудо на природата!“ Когато в края на осемнайсети век първите препарирани екземпляри стигнали от Австралия в Англия, били сметнати за фалшификати, съшити от различни животни. Дори и днес в природонаучните списания се появяват статии, които продължават да задават въпроса: „Защо съществува този природен парадокс?“

Отговорът е: парадокс не съществува. Птицечовката не прави нищо парадоксално. Тя няма никакви проблеми. Птицечовките са снасяли яйца и са кърмели малките си милиони години преди да се появят зоолозите и да ги поставят извън законите си. Загадката, енигмата всъщност е другаде — как зрели, обективни, квалифицирани учени могат да прехвърлят гафа си върху бедната, невинна птицечовка.

За да прикрият проблема, зоолозите прибягнали до кърпене. Измислили нов разред, еднопроходни, който включва птицечовката, ехидната и край. Като нация, която се състои от две народности.

В субектно-обектната класификация на света Качеството е в положението на птицечовката. Специалистите не могат да го класифицират и затова обявяват, че в него има нещо нередно. Качеството не е единствената птицечовка. Субектно-обектната метафизика гъмжи от огромни, властни, чудовищни птицечовки. Проблемите на отношението между свободната воля и детерминизма, между съзнанието и материята, на прекъснатостта на материята на податомно равнище, на привидната безсмисленост на Вселената и на живота в нея са все чудовищни птицечовки, създадени от субектно-обектната метафизика. В случаите, когато западната философия се насочва към субектно-обектната метафизика, тя може да бъде определена почти като „анатомия на птицечовката“. Съществата, превърнали се в неизменна част от философския пейзаж, изчезват като с вълшебна пръчица, когато правилно се приложи Метафизиката на Качеството.

Светът ни се представя като безкраен низ от плочки за пъзел, за които предпочитаме да смятаме, че пасват помежду си, но всъщност се заблуждаваме. Винаги се появяват плочки като птицечовката, които не пасват — можем да ги пренебрегнем, да дадем някое глупаво обяснение за тях или да разрушим целия изграден до момента пъзел и да почнем отначало, за да включим повече плочки. Ако разбием цялата безформена, зле свързана структура на субектно-обектно обяснената Вселена и я изградим отново според метафизиката, ориентирана към ценностите, всички сиротни плочки ще намерят точното си място както никога досега.

Метафизиката на Качеството се занимава не само с „птицечовката на ценностите“: не по-малко значение има още една, птицечовката на „научната действителност“ — извънредно голямо чудовище, което отдавна плаши мнозина. Разкрито е преди един век от математика и астронома Анри Поанкаре, който пита: „Защо действителността е най-приемлива за науката, която е неразбираема за децата?“

Трябва ли действителността да е разбираема само за шепа водещи физици в света? Би следвало поне повечето хора да я разбират. Трябва ли действителността да се изразява само чрез символи, които, за да се използуват, изискват университетски познания по математика? Трябва ли с годините тя да се променя при възникването на нови научни теории? Трябва ли различните школи във физиката да се карат за нея години наред, без да стигнат до окончателно решение в полза на едната или другата страна? И ако е така, доколко е справедливо хората да бъдат осъждани на доживотно лишаване от свобода в психиатрични заведения без съд, без съдебни заседатели, без право на освобождаване под гаранция само защото „не разбират действителността“? Приложим ли е този критерий, няма ли да останат на свобода само няколкото най-изтъкнати физици в света? Кой е луд и кой нормален?