Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

… Същият проблем се появи тази сутрин с Райгъл. Федър нямаше отговори. Ако човек изобщо ще обсъжда Качеството, трябва да е подготвен да отговаря на хора като Райгъл. Трябва да разполага с предварително подготвена Метафизика на Качеството, която да им изстрелва в лицето като катехизис. Федър нямаше Катехизис на Качеството и затова получи ударите.

Всъщност пред него не стоеше въпросът, трябва ли да има метафизика на Качеството или не. Метафизика на Качеството вече съществува. Субектно-обектната метафизика по същество е метафизика, където Качеството — първият отрязък от неразграничения опит — се подразделя на субекти и обекти. След този разрез целият човешки опит би трябвало да се вписва в едно от двете квадратчета. Лошото е, че не е така. Федър беше убеден, че над тях стои още едно метафизично квадратче, самото Качество. Оттам можеше да тръгне по многобройни пътища за разделяне на Качеството. Разделението на субекти и обекти бе само един от тях.

Въпросът бе кой от всичките пътища е най-добър?

През вековете различните метафизични начини за разчленяване на действителността са оформили конструкция, която напомня наръчник за шахматни дебюти. Ако кажем, че светът е „един“, някой може да попита: „Тогава защо прилича на повече от един?“ Отговорим ли, че това се дължи на погрешно възприятие, следващият въпрос може да бъде: „Откъде знаете кое възприятие е погрешно и кое вярно?“ Трябва да отговорим и на този въпрос и така нататък.

Опитите да се създаде съвършена метафизика приличат на опитите да се създаде съвършена шахматна стратегия, с която да печелиш всички партии. Това е непостижимо. Надхвърля човешките възможности. Независимо от позицията, която заемаш по даден метафизичен въпрос, все някой ще почне да задава нови въпроси, които водят до нови позиции, пораждащи още въпроси в безкрайния интелектуален шахмат. Играта би трябвало да спре, когато се постигне съгласие, че конкретната насока на разсъждение е нелогична. Положението може да се сравни с мат. Но противоречивите позиции съществуват от векове и още не е постигнато съгласие за такъв мат.

Федър беше пропилял доста време да следва пътища, които по-късно се оказваха негодни. Особено много време бе посветил на опитите да очертае първата разграничителна линия между класическото и романтичното начало на Вселената, за които говореше в първата си книга. Там целта му беше да покаже как Качеството може да обедини двете начала. Но обстоятелството, че Качеството е най-добрият начин за обединяването им, съвсем не гарантираше, че обратното също е вярно, тоест че разграничението между класическо и романтично е най-добрият начин за разделяне на Качеството. Не беше. Така например мистицизмът на американските индианци е същата птицечовка в света, разделен на класически и романтични модели, както и при класификацията на субекти и обекти. Когато американският индианец се уедини и се отдаде на пости, за да постигне прозрение, той не търси романтично разбиране на привидната красота на света. Нито пък прозрение за класическата форма на света, плод на разума. Тук има нещо друго. Тъй като цялата му метафизика беше започнала с опита да обясни индианския мистицизъм, Федър накрая се отказа от разграничаването между класическо и романтично като първична класификация в Метафизиката на Качеството. В края на краищата възприе едно разграничение, което всъщност не избра съзнателно. По-скоро то избра него . Четеше „Модели на културата“ от Рут Бенедикт, без да търси нещо конкретно, когато попадна на сравнително маловажен епизод. Седмици наред не можеше да се отърси от него. Той непрекъснато му беше в главата.

Беше случка с нравствен конфликт. В нея се разказваше за индианец от племето пуебло, живял в Зуни, Ню Мексико, през деветнайсети век. Както коаните в дзен (първоначалното значение на „коан“ също е „случка“), епизодът предлагаше не един-единствен верен отговор, а няколко възможни значения, които въвличаха Федър все по-надълбоко в описаната нравствена ситуация.

Бенедикт пишеше: „Повечето етнолози… са се срещали с хора, които са отритнати с презрение от обществото и към които други култури биха се отнесли различно…

Такъв човек често решава най-успешно дилемата си, когато приложи насилие към най-силните си естествени пориви и приеме зачитаната от културата роля. Ако му е необходимо обществено признание, обикновено това е единствено възможното решение.“