Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

— Как се отнасят към Райгъл в Рочестър? — попита Федър.

— Какво имаш предвид?

— Хората харесват ли го?

— Да, популярен е — отговори Лайла.

— Въпреки че е на настроения и се нахвърля на хора, които не са му сторили нищо?

Лайла се намръщи.

— Можеш ли да твърдиш, че той е много „морален“ човек? — продължаваше Федър.

— Не, не бих казала — отвърна Лайла. — Както всички останали. — Тя видимо се ядоса. — Защо ми задаваш всички тези въпроси? Питай него ! Нали е твой приятел?

Федър обясни:

— Държа се ужасно раздразнително, морализаторски и проповеднически сутринта и си помислих, че след като го познаваш толкова добре, можеш да ми кажеш защо.

— Ричард?

— Май не одобрява, че бях с теб снощи.

— Кога си разговарял с него?

— Тази сутрин. Говорихме, преди да тръгнем с яхтата.

— Не е негова работа какво правя — заяви Лайла.

— Тогава защо вдигна толкова шум?

— Обясних ти вече, такъв си е. На настроения. Освен това обича да съветва хората как да постъпват.

— Но ти каза, че не е особено морален. Откъде-накъде ще държи на нравствеността?

— Не знам. Наследил го е от майка си. Във всяко отношение е като майка си. Даже понякога говори като нея. Но не го прави нарочно. Просто е на настроения.

— Ами какво…

В сините очи на Лайла проблесна гневно пламъче.

— Какво толкова си заразпитвал за него? — разсърди се тя. — Като че ли искаш да му направиш нещо. Не ми харесват въпросите ти. Не желая да ги слушам. Мислех си, че ти е приятел.

Стисна челюсти и лицевите й мускули се напрегнаха. Извърна лице и се загледа надолу към фалшборда във водата.

На брега мина влак, вероятно поел за Олбъни. Изтрещя и изчезна в северна посока. Федър не знаеше, че оттам минава железница.

Какво още не беше забелязал? Имаше чувството, че много неща. „Тайни“ — бе казал Райгъл. Забранени неща. Оттук започваше Атлантическото крайбрежие — цяла нова култура.

Федър видя още една къща като предишната. Тази беше от сив камък, толкова мрачна и потискаща, че приличаше на декор за голяма историческа трагедия. Поредният тузар от източните щати, помисли Федър. Или негови наследници… или може би техните кредитори.

Разгледа къщата. Тя се издигаше над огромна морава. Всичко беше подредено. Листата бяха събрани с гребло, тревата бе окосена. Дори дърветата бяха внимателно посадени на достатъчно разстояние едно от друго и грижливо подкастрени. Личеше ръката на послушен градинар, търпеливо посветил на работата целия си живот.

Лайла се изправи и каза, че иска да се измие. Изглеждаше ядосана, но Федър не знаеше как да постъпи. Обясни и как да изпомпа вода за миене, тя взе празната кутия от солените бисквити и чашата и пристъпи в люка.

На половината път по стълбата надолу се обърна към него и каза:

— Дай чашата, ще я измия.

Никакъв израз. Той й подаде чашата и тя изчезна.

Непрекъснато обръщаше поглед към издигащата се над дърветата къща, докато яхтата се отдалечаваше. Беше огромна, сива, овехтяла и някак страшна. Явно са знаели как да въздействуват на духа.

Взе бинокъла, за да я разгледа по-отблизо. В малката дъбова горичка до брега нямаше никого, но се виждаха боядисани в бяло столове около бяла маса. От извитите форми заключи, че са направени от ковано желязо. Нещо в тях предаваше атмосферата на цялото място. Крехки, студени и неудобни. Точно такъв беше викторианският дух — цяло светоусещане. Наричаха го „Качество“. Европейско качество. Изпълнено със съзнание за общественото положение и протокола.

Усещането беше същото както при проповедта на Райгъл тази сутрин. Общественият модел, породил лекцията за нравствеността и създал тези къщи, беше един и същ. Той беше характерен не само за източните щати, беше викториански. Федър не бе обръщал особено внимание на този фактор, но нямаше никакво съмнение, че се проявява в къщите, в моравите и мебелите от ковано желязо.

Сети се за една преподавателка от последния курс, професор Алис Тайлър с побелелите коси. В началото на първата си лекция за викторианците тя заяви: „Направо ненавиждам да преподавам този период от американската история.“ Когато я запитаха защо, отвърна: „Толкова е потискащ!“

Викторианците в Америка, обясни тя, са били новобогаташи, които нямали представа какво да правят с внезапното си богатство и благоденствие. Най-потискаща била грозната им недодяланост — недодялаността на човек, прекрачил собствения си кодекс за самоконтрол.