П. Удхаус - Лелите не са джентълмени

По този въпрос толкова. Съобщил своята лоша вест, аз се почувствах в правото си да отгърна други теми и реших, че ще му е интересно да чуе за моята среща с Планк.

— В чакалнята на лекаря си изкарах ангелите, Джийвс.

— Наистина ли, сър?

— Помниш ли майор Планк?

— Името ми се струва смътно познато, сър, но само смътно.

— Добре, ще ти подскажа. Онова старче, пътешественикът, дето ме обвини, че съм се опитал да го ощипя с пет лири, и тъкмо щеше да вика полиция, когато се появи ти и каза, че си инспектор Уидърспун от Скотланд Ярд, а аз съм знаменит мошеник, когото от сума време се мъчиш да спипаш, известен под името Джо Тиролеца, защото винаги съм носел тиролска шапка. И после ме отведе. (Случката е описана в романа „Горе главата, Джийвс“. — Б. пр.)

— А, да, сър, сега вече си спомних.

— Тази сутрин се сблъсках с него. Позна ме веднага в лице, но иначе помнеше само, че името ми започва с Ал.

— Твърде неприятно изживяване, сър.

— Да, здравата ми се разтрепериха мартинките. Истинско облекчение е, като си помисля, че никога повече няма да го видя.

— Лесно мога да разбера чувствата ви, сър.

След няколко дни леля Далия позвъни да каже, че ми е уредила вилата, и да попита кога точно се каня да пристигна.

И така започна онова, което, предполагам, моите биографи ще нарекат „Ужасът от Мейдън Егсфорд“, или може би „Удивителният Епизод С Котката, Която Непрестанно Никнеше Където Не Я Сееш“.

Два дни по-късно потеглих за Мейдън Егсфорд с добрата стара двуместна бричка. Джийвс вече беше отпратил преди мен с багажа и щеше да ме посрещне, несъмнено укрепнал и освежен от общуването със своята леля.

Шофирах във ведро настроение. Макар да трябваше да деля пътя с доста повече астигматични льольовци, отколкото бих желал, това не намаляваше моята еуфория, както съм чувал да я нарича Джийвс. Времето не можеше да бъде по-добро дори ако се напънеше — отвсякъде слънце и сини небеса, а за да бъде идилията пълна, прогнозата на Е. Дж. Мъргатройд за петната се оказа сто процента вярна. Те бяха изчезнали без следа и кожата по гърдите ми беше като обичайния гладък алабастър.

Достигнах крайната точка на пътуването си приблизително в часа за вечерните коктейли и пред мен за пръв път се възправи пасторалната обител, на която бе съдено да стане дом на Устър за неопределен период от време.

Е, очакванията ми бяха, че ще открия някои тънки, но ясно обособени разлики между Мейдън Ег-форд и Монте Карло, и само един поглед ме увери, че не съм се излъгал. Това бе едно от онези селца, които не ти предлагат други развлечения освен разходка надолу по главната улица, за да се насладиш на коритото за водопой, а после разходка нагоре по главната улица, за да се насладиш на коритото за водопой от другата му страна, която според някои познавачи, наслаждавали се цял живот на гледката, била по-естетична. Е. Джимпсън Мъргатройд би гласувал за него с две ръце. „Охо — сякаш го чувах да казва, — те това му трябва на типичния градски младеж.“ Въздухът, доколкото можех да преценя от първите няколко дръпвания, беше истински балсам, тъй че предвиждах един ободряващ и здравословен престой.

Единственият недостатък на селото бе, че в него недвусмислено витаеха призраци, тъй като още на слизане от колата определено съзрях привидението на майор Планк. То излезе от местната странноприемница „Гъската и скакалецът“ и пред оцъкления ми поглед сви зад ъгъла и изчезна, оставяйки ме, както се досещате, в немалък трепет. Вече споменах, че не съм превзет мъж, но все пак никой не обича наоколо му да припкат призраци, та за миг свежото ми настроение леко се повкисна.

Побързах да се стегна. Просто си се припознал, рекох си. Като разсъдеше човек, дори Планк да бе ритнал камбаната от последната ни среща насам, навлизайки в попрището на безплътните духове, тъкмо Мейдън Егсфорд ли щеше да избере да населява, след като цяла Екваториална Африка е на негово разположение? Много по-голямо удоволствие би му доставило да изкарва акъла на хора, които има всички основания да мрази — например вдовиците и опечалените роднини на покойния вожд на племето мгомби.

Окуражен от тези размисли, прекрачих прага на вилата.

От пръв поглед ставаше ясно, че я бива. Трябва да бе строена за някой художник или друг баровец, защото имаше всички съвременни удобства, включително ток и телефон, и всъщност биеше повече на луксозна резиденция, отколкото на селска къщурка.

Джийвс вече се намираше на линия и ми поднесе освежителя, от който силно се нуждаех — в знак на уважение към Е. Джимпсън Мъргатройд диетична джинджифилова бира. Докато отпивах от чашата, реших да му се доверя, тъй като въпреки цялата убедителност на доводите си още не бях убеден, че онова, което съм видял, не е било призрак. Вярно, то изглеждаше досущ като материално тяло, но това е нещо, което един добър фантом постига с лекота.