П. Удхаус - Лелите не са джентълмени

— Къде сте учили?

— В Итън.

— О! — каза той, сякаш нямаше особено високо мнение за Итън. — Е, в общи линии, това е. Вие правите всичко онова, което казах. Рушите здравето си по стотици начини. Пълният срив може да настъпи всеки момент.

— Всеки момент? — запитах дрезгаво.

— Да. Освен ако…

— Освен ако? — Ей тази приказка чаках да чуя от самото начало.

— Освен ако не зарежете този нездравословен лондонски живот. Идете в провинцията. Дишайте чист въздух. Лягайте си рано. И се движете колкото се може повече. В противен случай не отговарям за последствията.

Това ме разтърси из основи. Когато един доктор, пък бил той и мустакат, ти каже, че не отговаря за последствията, значи работата е дебела. При все това запазих самообладание, защото веднага бях прозрял начин да последвам безболезнено неговия съвет. Бъртрам Устър си е такъв. Ум като бръснач.

— Ще бъде ли приемливо — рекох, — ако отида да погостувам на леля си в Устършир?

Той претегли въпроса ми, почесвайки се по носа със стетоскопа — нещо, което правеше сегиз-тогиз още от началото на разговорката ни. Явно го теглеше към чесането подобно на Барбара Фричи. Поетът Наш много би си паднал по него.

— Не виждам пречки да погостувате на своята леля, стига условията да са подходящи. Къде по-точно в Устършир?

— Близо до Маркет Снодзбъри.

— Въздухът чист ли е?

— Хората пристигат със специални екскурзионни влакове да го дишат.

— И ще водите спокоен живот?

— Ще бъда фактически в безсъзнание.

— Никакво стоене до късно?

— Изключено. Ранна вечеря, малко отмарящо тъпеене над книга или кръстословица — и в леглото.

— В такъв случай заминавайте незабавно.

— Великолепно. Още сега отивам да й позвъня.

Споменатата леля е моята безценна и достойна за всяческа похвала леля Далия — не бива да се бърка с леля ми Агата, която яде натрошени бутилки и е силно заподозряна, че по пълнолуние се обръща на върколак. Леля Далия е най-благата душа, преследвала някога безобидна лисица начело на ловна дружинка. Ако някога е ставала на върколак, то той ще е от ония славни жизнерадостни върколаци, с които е истинско удоволствие да пообщува човек.

Бях твърде доволен, че Е. Дж. Мъргатройд ми даде зелена светлина, без да задълбава в планирания ми престой, тъй като един по-обстоен разпит би довел до разобличението, че леля Далия разполага с френски готвач, който няма равен под слънцето, а едва ли е нужно да обяснявам, че първото нещо, което докторът прави с огромна наслада, когато се изтървеш, че ще гостуваш в къща с френски готвач, е да те сложи на диета.

— Е, тогава да си хващам пътя — рекох, преливайки от радушие и сърдечност. — Хиляди благодарности за отзивчивото съдействие. Чудесно временце имаме днес. Приятен ден, приятен ден, приятен ден.

Сетне му пъхнах кесия със злато и хукнах да телефонирам на леля Далия. Ходенето до Брайтън за обяд, естествено, отпадаше. Сега главното бе да изкрънкам покана от тази си леля, което невинаги е лека задача. Известни са случаите, когато в някое от по-мрачните си настроения, повлияна, да кажем, от катаклизми сред прислугата, тя ме е питала дали си имам дом, и ако да, то защо, по дяволите, не си стоя в него.

Успях да я хвана след неизбежните затруднения, свързани с обаждането до забравено от Бога място като Маркет Снодзбъри, където телефонистите се набират изключително сред Устърширския клон на фамилията Джукс.

— Здравей, скъпа прародителко — започнах с подмилкващ се тон.

— Здравей, младо леке върху западната цивилизация — отзова се тя с оня звънтящ тембър, с който навремето бе завръщала хрътките, отклонили се да гонят зайци. — Какво ти е щукнало на ума, ако изобщо имаш такъв? Казвай бързо, че си стягам багажа.

Това последното хич не ми хареса.

— Багажа ли? Да не заминаваш някъде?

— Да в Съмърсет у едни мои познати, семейство Брискоу.

— О, проклятие!

— Защо?

— Надявах се да ти погостувам.

— Не те огрява, млади Бърти, защото не можеш. Освен ако не искаш да правиш компания на чичо си Том.

Изхъмках на това предложение. Много обичам чичо Том, но идеята да си общуваме само двамцата не ми се усмихна. Той събира старинни сребърни предмети и е склонен да те приковава с лъснал взор и да ти говори, докато се изприщиш, за канделабри, инкрустации и обкови — неща, към които моят интерес е, общо взето, подчертано слаб.

— Не — отвърнах. — Благодаря за любезната покана, но мисля, че ще си наема някъде вила.

Следващите й слова показаха, че същината на проблема й убягва.