П. Удхаус - Лелите не са джентълмени

Е, в сърцето на метрополията горските вирове са кът, но аз все пак можех да сторя нещо за изтерзания му дух. Привлякох вниманието му към клубното шалче от „Търтеите“, въргалящо се на седалката, като в същото време му подадох своята шапка. Той си ги сложи и грубата дегизировка даде резултат. Различни копои надзъртаха през прозорците, но всички търсеха гологлав мъж, тъй че отминаваха с провесени носове. Аз, разбира се, бях без шапка, но само един поглед към мен бе достатъчен, за да им каже, че няма начин този лъскав светски лъв да е съмнителният субект, когото издирват. Няколко минути поено тълпата се беше разсеяла.

— Карай, Устър — рече Орло. — Дай газ, да те вземат мътните!

Тонът му бе рязък и аз си спомних, че открай време си беше раздразнително момче — пък и кой не би бил, ако му се налагаше да живее дните си под името Орло и да пробутва застраховки, когато призванието му е да разтърсва Камарата на лордовете с искрометно красноречие. Затова не се засегнах, съобразявайки се с душевния му хал. Подкарах колата, при което той шумно изпуфтя и обърса потно чело.

Не знаех как да постъпя. Той все още пъхтеше като подгонен рогач, а докато някои пъхтящи хора охотно споделят какво ги мъчи, други предпочитат да пазят тактично мълчание. Реших да опитам наслуки.

— Нещо неприятности? — рекох.

— Често става така при тия протестни маршове.

— Какво се случи?

— Халосах едно ченге.

Вече разбирах възбудата му. Халосването на ченгета е нещо, което човек трябва да прави с мярка, ако не е в състояние изцяло да се въздържи. Поднових разпита.

— Някакъв конкретен повод? Или просто на момента идеята ти се стори добра?

Орло заскърца със зъби. Той беше риж младеж, а по моя опит с червенокосите, от тях винаги се очаква високо кръвно налягане. Кралица Елизабет е имала червена коса и Мери би трябвало да си прехапе езика, преди да ходи да я дразни. (Става дума за Мария Стюарт (1542–87), кралица на Шотландия (1561–67), организирала заговор срещу Елизабет 1, претендирайки за английския престол. Пленена и екзекутирана след 19 години в тъмница. — Б. пр)

— Той арестуваше жената, която обичам.

Долових какво може да го е подразнило. Аз самият съм обичал куп жени, макар след време винаги да ми е минавало, и сигурно щях доста да се вкисна, ако видех полицията да закопчава някоя от тях.

— Какво е сторила?

— Водеше шествието заедно с мен и викаше доста, както става в подобни случаи, когато чувствата на едно благородно момиче се разбунтуват. Той й каза да си затваря устата. Тя му отвърна, че това е свободна страна и всеки има право да вика, колкото си иска. Той каза да, ама не и ако вика такива неща, каквито вика тя, и тогава тя го нарече казак и го халоса по главата. Тогава той я арестува и аз също го халосах.

Жал за халосания сержант прониза гръдта ми. Орло, както вече споменах, бе червендалест и охранен, а Ванеса бе едно от ония момичета с едър кокал, които човек няма нужда да изпраща до вкъщи. Ченге, отнесло по един тупаник и от двамата, никога вече нямаше да бъде същото ченге.

Но не това обсебваше мислите ми в този миг. При думите „тя водеше шествието заедно с мен“ аз видимо подскочих. Струваше ми се, че съчетани с репликата „жената, която обичам,“ те можеха да означават само едно.

— Мили Боже — възкликнах. — Ванеса Кук ли е жената, която обичаш?

— Същата.

— Чудесно момиче — казах тогава, убеден, че малко четка не вреди. — А що се отнася до лъчистата хубост, естествено, се класира в първата десятка.

Миг по-късно съжалих, че се бях изсилил толкова, тъй като реакцията на Орло бе крайно нелицеприятна. Очите му се изцъклиха, мятайки в същото време мълнии, сякаш собственикът им аха да произнесе пламенна крайно лява реч.

— Познаваш ли я? — запита той, а гласът му излизаше някак издебело, като на булдог, който се е опитал да глътне цяла пържола, а не е трябвало.

Видях, че се налага да внимавам къде стъпвам, защото онова, което бях чувал Джийвс да нарича „зеленооко чудовище, плюещо върху плътта, с която се храни“ (Така нарича Шекспир ревността в „Отело“. — Б. пр.) явно бе започнало да изпълзява от клетката си, а човек никога не знае къде ще му излезе краят, когато 3. Ч. вземе нещата в свои ръце.

— Бегло — рекох. — Много бегло. Срещнахме се за минутка на един коктейл или нещо подобно.

— И това е всичко?

— И това е всичко.

— И не сте били… как да кажа… в някакъв смисъл близки?

— Не, не. Чисто и просто добро-утро-добро-утро-какъв-чудесен-ден-нали, ако случайно се разминем на улицата.