П. Удхаус - Лелите не са джентълмени

— И въпреки всичко — рече — откъде-накъде тя ще се довери тъкмо на теб? Това предполага интимност.

— О, не бих го облякъл в тези думи. Непрестанно ми се доверяват момичета, които едва познавам. Гледат на мен като на бащинска фигура.

— Бащинска фигура, ела ме изяж. Момиче, което те взема за бащинска фигура, трябва да отиде да си прегледа главата.

— Е, да го наречем тогава братска фигура. Те знаят, че тайните им са на сигурно място при добрия стар Бърти.

— Не ми приличаш никак нито на добър, нито на стар Бърти. По-скоро на змия в тревата, която подло се промъква и задига хорските момичета, мен ако питаш.

— В никакъв случай — запротестирах, научавайки за пръв път с какво се занимават змиите в тревата.

— Тъй или иначе, тая работа ми намирисва — настоя Орло, след което, за мое облекчение, смени темата. — Познаваш ли един човек на име Спофорт?

— Не — отвърнах.

— П. Б. Спофорт. Такъв един едър, с подрязани мустачки.

— Не, никога не съм го виждал.

— Няма и да го видиш. Той е в болница.

— Горкичкият. От какво е пострадал?

— От мен. Целуна жената, която обичам, на годишния пикник на Екскурзионния клуб на училище „Слейд“. Ти целувал ли си някога жената, която обичам, Устър?

— За Бога, не!

— Внимавай тогава кого целуваш. Тя дълго ли стоя при теб?

— Не, съвсем малко. Влезе и излезе като попарена. Едва успя да каже, че си бил като рицар в сияйна броня, яхнал белия си кон, после ми заръча да ти предам да бъдеш у дрма утре точно в три, и изчезна.

Това го поуталожи. Той продължаваше да се муси, но вече не като Джак Изкормвача, събиращ сили за следващото си убийство. При все това личеше, че нещо го гложди.

— Не бих нарекъл гениално хрумването да се срещнем в твоята вила — рече.

— Защо?

— Защото ти през цялото време ще ни се мотаеш из краката.

— И за това е помислено, другарю. Аз ще изляза да се поразходя.

— А, на разходка значи — просветна той. — Че така кажи бе, Устър. Няма нищо по-полезно за здравето. Връща руменината в побледнелите бузки. И не бързай да се прибираш. Разтъпчи се на воля. Казват, че наоколо било фрашкано с красиви гледки.

На тази сърдечна нотка двамата се разделихме, като той се упъти към бара за още джин, а аз обратно при Ванеса да й докладвам за успешно изпълнената мисия.

— Как ти се видя той? — бяха първите й трепетни слова.

Доста се затрудних с отговора, тъй като той ми се беше видял досущ като главорез, измъчван от циреи на най-чувствително място, но в крайна сметка скалъпих една-две тактични фрази, колкото да замажа положението, и тя най-сетне си обра крушите.

Скоро след нейното излизане Джийвс се материализира от нищото. Изразът му издаваше едва доловимо смущение.

— Бяхме прекъснати в неотдавнашния ни разговор, сър.

— Да, Джийвс, и съм щастлив да отбележа, че вече не се нуждая от твоя съвет. По време на отсъствието ти проблемът целокупно се избистри. Беше уредена среща, която за жалост ще се проведе тук, в същата тази вила, в три часа утре следобед. Аз самият поради нежелание да се натрапвам ще бъда на разходка.

— Твърде задоволително, сър — рече той, демонстрирайки обичайния си тънък усет за нещата.

В три без пет на другия ден, когато бях вече съответно издокаран и риещ с копито да препусна из полята, Ванеса цъфна на прага. Видът ми нещо не й допадна. Тя ме изгледа като купчина от нещо което не радва обонянието, и рече:

— Ти още ли не си излязъл?

Намерих репликата донякъде рязка дори за една горда красавица, но верен на своята решимост да бъда безупречен рицар, отвърнах приветливо:

— Тъкмо тръгвах.

— Ами тръгвай тогава — каза тя и аз тръгнах.

Улицата не предлагаше на разхождащия се повече развлечения от обикновено. Като се изключат цвъкнатите тук и там столетници, разменящи си спомени за Англо-бурската война, (Водена през 1899–1902 г. — Б. пр.) и едно куче, махащо с опашка на открита в канавката безценна находка, тя бе, общо взето, необитаема. Поех надолу, разгледах коритото за водопой и тъкмо се връщах от другата му страна, мислейки си колко ли ще ми се зарадва Е. Дж. Мъргатройд, ако можеше да ме види отнякъде, когато окото ми попадна върху едно дюкянче, изпълняващо функциите и на пощенска станция, при което си спомних думите на Джийвс, че освен дето продава марки, пощенски картички, чорапи, ботуши, гамаши, розови бонбони, жълти бонбони, конци, цигари и канцеларски пособия, то развива още и библиотечна дейност.

Влязох вътре. Бях потеглил за насам без голям запас от четива, а човек никога не бива да пренебрегва интелектуалното си извисяване.