П. Удхаус - Лелите не са джентълмени

— Какво!? Тук?

— Да.

— Искаш да кажеш в тази вила?

— А защо не?

— Мислех, че би предпочела да го видиш насаме.

— Точно така. Ти ще излезеш да се поразходиш.

За сетен път отправих безмълвна благословия към своя ангел хранител, задето ме беше уредил с връзки тази горда красавица да не стане госпожа Бъртрам Устър. Нейната нагла увереност, че трябва само да назове желанията си и всичко живо ще си изпотроши де що крака има да ги изпълнява, ми полази по нервите. Тъй уязвена бе гордостта на Устър от това безочливо разпореждане с личната ми едновластна вила, че не би било пресилено да се каже, че кръвта кипна в жилите ми и аз за една бройка да я размажа с едно сразяващо: „О, нима?“, но почувствах, че онзи чистокръвен кавалер, който винаги съм се стремил да бъда, не бива да премазва нежния пол под желязната си пета, независимо от всички предизвикателства.

Тъй че смених репликата с „Както кажеш“ и отпраших към „Гъската и скакалецът“ да търся Орло.

Открих го в бара, седнал на джин и тоник. Лицето му, което бездруго не ставаше за корица на списание, сега бе още по-несмилаем пир за окото поради напреднала озъбеност. Гемиите му явно се намираха на самото дъно, както често става, когато разлъчено сърце А усеща, че шансовете му да се събере с разлъчено сърце Б се котират в най-добрия случай на осем към сто.

Разбира се, не бе изключено да скърби и защото току-що бе получил кодирана вест, че в резултат на поредната чистка е загубил любим московски товарищ, или защото е пречукал някой капиталист-кръволок и сега не знае как да се отърве от трупа, но аз предпочитах да отдам унинието му на любовна печал и дори против волята си изпитах към него известна жал.

Той изгледа появата ми по начин, който ме накара да осъзная колко бледа е вероятността да си разменим подаръци за Коледа. Помня, че си помислих още колко силно е изявен количествено и всичкото това количество до последния грам анти-Устъровско. Често бях изпитвал сходни чувства и при вида на Споуд. Изглежда, притежавам дарбата да възбуждам най-низки страсти у трикрилните гардероби. Веднъж споделих тази нерадостна констатация с Джийвс и той също я намери за удивително.

Докато приближавах, взорът му ме следеше неотлъчно с една безпросветност, която за малко да ме натъжи. Ликът ми явно не успя да пръсне слънце над неговия вкиснат живот. Изражението му бе на мъж в края на дълга неделна проповед, или иначе казано, на престоял шаран върху рибарска сергия. Дори когато изслуша съобщението ми, той не си направи труда да живне. Думите ми бяха последвани от дълго мълчание, нарушавано единствено от бълбукането на тоника в гърлото му.

Накрая заговори с глас като в ония филми на ужасите, където героят снема похлупака от саркофага в порутената гробница и за доста неприятна негова изненада обитателят, не щеш ли, завързва разговор с него.

— Нещо не ми е ясно.

— Какво не ти е ясно? — запитах, добавяйки „другарю“, тъй като малко учтивост никога не вреди. — Всяко съдействие, което мога да окажа с оглед разрешаване на един или друг малък проблем, който те тревожи, ще бъде оказано незабавно. Аз съм тук единствено за да помогна.

Количеството лазурен чар, което вложих в тези думи, бе достатъчно да стопи лагерите и на бронзова отливка, но при него даде нулев резултат. Той продължи да ме мери от глава до пети с погледа на леля Агата.

— Изглежда странно, ако сте само случайни познати, както твърдеше, тя да прави подобни тайни посещения в твоя дом. Взето в съчетание с подмолната ти поява в Егсфорд Корт, това не може да не предизвика повдигане на едната ми вежда.

Когато някой говори по този начин, използвайки фрази като „тайни посещения“ и „подмолна поява“, благоразумният мъж внимава къде стъпва. За моя светла радост, разполагах с непробиваемо обяснение. Изложих го с подкупваща откровеност, успехът на която според мен бе вързан в кърпа.

— Появата ми в Егсфорд Корт не бе подмолна. Озовах се там, защото обърках пътя. А посещението на госпожица Кук при мен нямаше как да не бъде тайно, след като баща й следи изкъсо всяка нейна стъпка. Тя потърси помощта ми поради липса на друг начин да се свърже с теб. Тъй като не знаела, че ти си в Мейдън Егсфорд, решила, че татенцето ще прехваща твоите писма, бидейки от типа старци, за които да отворят писмо на дъщеря си е като да изпушат лула тютюн.

По-ясно от това здраве му кажи, но той все така продължи да ме гледа като кокошка торен бръмбар.